Лимони на масата [bg]

Когато чу приближаването на файтона, Аксел Линдвал хвърли цигарата си в празната камина. Пое пътната чанта от ръцете на жена си, помогна й да слезе и плати на файтонджията.

— Аксел — каза тя с ведър мил глас, щом влязоха вкъщи, — защо когато ме няма, винаги пушиш?

Той я погледна. Не знаеше как да реагира. Не искаше да й задава въпроси, ако с тях би я принудил да го излъже. Или да му каже истината. Еднакво се страхуваше и от двете. Мълчанието се проточи. Е, помисли си той, не можем до края на живота си да живеем заедно в мълчание. Така че накрая отговори:

— Защото обичам да пуша.

Тя се засмя. Стояха пред незапалената камина; той все още държеше чантата й. Досещаше се, че в нея са побрани всички тайни, всички истини и всички лъжи, които той не желаеше да чуе.

— Върнах се по-скоро, отколкото предвиждах.

— Да.

— Реших да не нощувам във Фалун.

— Да.

— Градът има дъх на медна руда.

— Да.

— Но покривът на „Света Кристина“ блести под лъчите на залязващото слънце.

— И аз така съм чувал.

Беше мъчително да гледа съпругата си в това състояние. От едната милостивост трябваше да я остави да изрече лъжите, които си е приготвила. Така че си позволи да попита:

— И как е… той?

— О, много е добре. — Тя не знаеше колко абсурдно звучи това, докато не го каза. — Но лежи в болницата. Много добре изглежда, но подозирам, че истината е друга.

— Обикновено хората, които са добре, не влизат в болница.

— Да.

Той съжали за сарказма си. Навремето един учител бе казал пред класа им, че сарказмът е проява на слабост. Защо се сети за това сега?

— И…

Досега не беше осъзнала, че ще трябва да опише посещението си във Фалун; не несъществените подробности, а целта му. На тръгване си бе представяла, че когато се върне, всичко ще бъде съвсем променено и ще се наложи само да обясни тази промяна, каквато и да бе тя. Тягостното мълчание я хвърли в паника.

— Иска боксът му да стане твой. Конският бокс до църквата. Номер четири.

— Зная, че е номер четири. Сега си лягай.

— Аксел — каза тя, — във влака си мислих как ще остареем. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Струва ми се, че когато си стар, нещата стават по-лесни. Това възможно ли е според теб?

— Лягай си.

Когато остана сам, той отново запали цигара. Лъжата й беше толкова безсмислена, че дори можеше да е истина. Но пак се стигаше до същото. Ако беше лъжа, то истината бе, че отиде да види любовника си, този път съвсем открито. Бившият й любовник? Ако пък беше истина, подаръкът на Буден беше саркастична отплата за наскърбения съпруг от надсмиващия се любовник. От онези подаръци, които клюката обичаше и никога не забравяше.