![Лимони на масата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/6/limoni-na-masata-bg-download.jpg)
Лимони на масата [bg]
- Автор: Барнс Джулиан Патрик
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Димитрина Кондева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Лимони на масата [bg]». Краткое содержание книги:
Внезапното й словоизлияние като че ли го успокои. Сякаш му даваше ориентир. Все още загледан в брега, той й разказа за едно свое посещение на медния рудник край Фалун. Разказа й само неща, които наистина са се случили. Разказа й, че това е най-големият меден рудник в света след мините край Горното езеро; че в него се копае от тринайсети век; че входовете са близо до огромната гърловина, образувана при слягане на земните пластове в края на седемнайсети век; че най-дълбоката шахта е 420 метра; че в днешни дни годишният добив е около 400 тона мед плюс малки количества сребро и злато; че влизането струва два риксдалера; че стрелянето с пушка се плащало допълнително.
— Стреляне с пушка?
— Да.
— Но защо стрелят?
— Да събудят ехото.
Разказа й, че посетителите обикновено телефонират предварително от Фалун да съобщят за пристигането си в рудника; че им дават миньорско облекло и придружител миньор; че стъпалата, по които се слиза, са осветени от фенери; че посещението струва два риксдалера. Вече й го беше казал. Забеляза, че веждите й са плътни и по-тъмни от косата й.
— Искам да ида във Фалун — каза тя.
Същата вечер Гертруд му се видя гневна. Накрая тя изплю камъчето.
— Жената има право да изисква предпазливост от съпруга си, когато си урежда срещи с любовницата. — Всяка дума кънтеше като погребален удар от камбанарията.
Той я гледаше безмълвно. Тя продължи:
— Или може би трябва да съм благодарна за твоята наивност. Другите мъже поне биха изчакали, та да не ги виждат от брега, когато започнат да се натискат.
— Нещо си се объркала — каза той.
— Ако баща ми не беше толкова зает с търговията си — отвърна тя, — щеше да те убие.
— Тогава баща ти трябва да се благодари, че съпругът на госпожа Алфредсон, сладкарят зад църквата в Ретвик, също е много зает. — Излезе прекалено дълго изречение, но свърши работа.
Тази нощ Андерш Буден подреди всички обиди, които бе получил от жена си, и после ги складира на спретната купчина, като гредите в дъскорезницата. Ако тя е способна да повярва на това, помисли си той, значи е възможно да се случи. Само че Андерш Буден не искаше любовница, не искаше някоя жена на сладкар, на която да носи подаръци и за която да се хвали в кафенетата, където мъжете пушеха къси пури. Помисли си: разбира се, сега ми е ясно, влюбен съм в нея, откакто за пръв път я видях на палубата. Нямаше да го осъзная толкова скоро, ако Гертруд не ми беше помогнала. Не съм се сещал, че сарказмът й може да е полезен. Но този път така се получи.
През следващите две седмици той не си позволяваше да мечтае. Нямаше нужда да мечтае, защото всичко беше ясно, реално и окончателно. Вършеше си работата, а през свободните мигове мислеше за това как тя не слушаше внимателно историята за Матс Исраелсон. Беше я взела за легенда. Не й я разказа добре, самата истина. Така че започна да се упражнява като ученик, който наизустява стихотворение. Пак щеше да опита и този път тя щеше да разбере, че е действителна, от начина, по който я предаваше. Историята беше кратка. Но важното бе да се научи да я разказва точно както й бе разказал за посещението си в рудника.
През хиляда седемстотин и деветнайсета, започна той с известен страх, че далечната година може да я отегчи, но същевременно убеден, че това придава автентичност. През хиляда седемстотин и деветнайсета, започна той, застанал на пристанището в очакване на пристигащия параход, в медния рудник на Фалун открили труп. Трупът, продължи той, загледан в брега, бил на млад човек, Матс Исраелсон, който изчезнал в мините преди четирийсет и девет години. Тялото му, съобщи той на чайките, които кресливо охраняваха парахода, било съвсем непокътнато и запазено. Причината за това била, обясни той на крайбрежното белведере, на приюта за глухонеми и тухларната, че изпаренията на медния сулфат попречили на разлагането. Разбрали, че това е трупът на Матс Исраелсон, рече тихо той на докера, който улови хвърленото въже, защото бил разпознат от една сбръчкана старица, която го помнела от едно време. Четирийсет и девет години по-рано, завърши той, този път едва шепнейки в горещината на безсънната нощ, докато жена му похъркваше тихичко до него, а вятърът поклащаше пердето, четирийсет и девет години по-рано тази старица, тогава също тъй млада, била сгодена за Матс.
Спомни си как тя бе обърнала лице към него с ръка на парапета, без да крие венчалния си пръстен, и простичко бе изрекла: „Искам да ида във Фалун.“ Представяше си, че други жени биха му казали: „Мечтая си за Стокхолм“ или „Нощем сънувам Венеция“. Тези биха били предизвикателни дами в градски кожени палта, очакващи не толкова отговор, колкото прехласнато обожание. Но тя бе казала: „Искам да ида във Фалун“, и той бе онемял от простотата на тези думи. Сега се упражняваше да казва със същата простота: „Аз ще ви заведа там.“