Сянката [bg]

— Какви книги пишете?

— Автобиографии.

Това очевидно го озадачи. Подозираше, че го вземам на подбив, но не беше съвсем сигурен.

— Автобиографии, а? Не трябва ли да сте знаменит за това?

— Вече не.

Човекът ме изгледа втренчено, после бавно поклати глава като уморен свети Петър пред Райските порти при идването на поредния грешник, опитващ да се промъкне в Рая.

— Вече не — повтори той и по лицето му се изписа безкрайна погнуса.

Вдигна металния си печат и с два удара ми разреши трийсет дни престой.

След като минах контрола, включих мобилния си телефон. На екрана се появи приветствено послание от личната сътрудничка на Ланг, някоя си Амелия Блай, с извинение, че не е осигурила шофьор да ме вземе от аерогарата. Препоръчваше ми да хвана автобус до фериботния терминал в Удс Хоул и обещаваше, че когато сляза на Мартас Винярд, там ще ме чака кола. Купих си „Ню Йорк Таймс“ и „Бостън Глоуб“ и докато чаках автобуса да тръгне, проверих дали са отпечатали нещо за историята около Ланг, но или новината бе дошла твърде късно, или не представляваше интерес за тях.

В автобуса почти нямаше пътници и аз седях отпред, близо до шофьора. Пътувахме на юг през плетеница от магистрали, напуснахме града и излязохме сред открито поле. Температурата беше няколко градуса под нулата, небето бе ясно, но личеше, че наскоро е валяло. Снегът се трупаше на купчини покрай пътя и покриваше горните клони на дърветата, които се простираха от двете страни като огромни бяло-зелени вълни. Всъщност Нова Англия е нещо като Стара Англия на стероиди — по-широки пътища, по-големи гори, по-обширни пространства; дори небето изглеждаше необятно и лъскаво. Изпълваше ме приятното чувство, че съм спечелил време, представях си мрачната влажна лондонска нощ в контраст с този искрящ зимен следобед. Но постепенно и тук започна да се смрачава. Трябва да наближаваше шест, когато стигнахме в Удс Хоул и спряхме пред фериботния терминал. После вече имаше луна и звезди.