Сянката [bg]

Винаги съм мечтал да мога да изчезна за нула време. Трябваха ми около пет минути, за да замразя лондонския си живот. Плащах всички сметки по банков път. Нямах доставки за отменяне — нито мляко, нито вестници. Чистачката, която и бездруго почти не виждах, щеше да идва два пъти седмично да прибира пощата. Бях разчистил бюрото си. Нямах срещи. Със съседите изобщо не се познавах. Повечето ми приятели отдавна бяха навлезли в царството на семейния живот, от чиито далечни брегове, доколкото знам, никой не се е завърнал. Родителите ми бяха мъртви. Нямах братя или сестри. Можех да умра, без светът да усети. Натъпках в куфара дрехи за една седмица, пуловер и чифт резервни обувки. В пътната чанта прибрах лаптопа и диктофона. Щях да използвам хотелски кърпи. Всичко останало можех да си купя след пристигането.

През остатъка от деня и цялата вечер седях в кабинета, преглеждах книгите за Адам Ланг и съставях списък от въпроси. Не искам да прозвучи като викторианска мистика, но докато денят гаснеше — докато припламваха светлините във високите жилищни кули отвъд железопътното депо, а в небето червени, бели и зелени звезди примигваха и се спускаха към летището, — усетих как постепенно влизам в кожата на Ланг. Той беше с няколко години по-възрастен, но иначе имахме почти еднакво минало. Досега не бях забелязвал приликите: единствен син, роден в Мидландс, учил в местно средно училище, завършил Кеймбридж, увлечение по самодейното театрално изкуство, пълна липса на интерес към политиката през студентските години.

Отново погледнах снимките. През 1972 г. Ланг печели бурни аплодисменти в постановка на студентската трупа „Футлайтс „с истеричното си изпълнение в ролята на пиле, ръководещо ферма за хора. Можех да си представя как заедно сваляме едни и същи момичета, как пътуваме с очукан фолксваген да изнасяме представления в Единбург, споделяме една и съща квартира, прехвърляме фас марихуана от ръка на ръка. И все пак, образно казано, аз бях останал в костюма на пилето, а той нжак се бе издигнал до премиерския пост. Тук вече напълно губех всичките си способности да вниквам в чуждия образ, защото в първите му двайсет и пет години просто не виждах нищо, което да обясни следващите двайсет и пет. Но ще имам предостатъчно време и за това, реших аз.