Похищението на Ани Торн [bg]

Автор: Тюдор С. Дж.
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: Колибри
ISBN: 978-619-02-0460-2
Переводчик: Деян Кючуков
Жанр: Триллеры

Электронная книга - «Похищението на Ани Торн [bg]». Краткое содержание книги:

К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия, с партньора си и дъщеря си. Работила е като копирайтър, телевизионен водещ, глас зад кадър и е разхождала кучета срещу заплащане. Не се изкушава да се посвети изцяло на писането, но и никак не ѝ липсва разхождането на четирикраки. „Похищението на Ани Торн“ е вторият роман на К. Дж. Тюдор. Дебютната ѝ творба, „Тебеширения човек“, е бестселър на „Сънди Таймс“ и се продава в над четирийсет държави. Когато Джо Торн е на петнайсет, любимата му осемгодишна сестричка Ани изчезва. Намират я два дни по-късно и на пръв поглед всичко е наред. Но всъщност това е едва началото на най-лошия му кошмар. Двайсет и пет години по-късно, със стари сметки за уреждане и в търсене на място, където да се скрие от комарджийски дългове, Джо се завръща в родното си градче. Неговата поява ще отвори стари рани, ще разбуни задрямали вражди и ще го принуди да се изправи срещу своята гузна съвест и най-тъмните си страхове. Стряскаща и тревожна, книгата ни превежда глава подир глава през нарастващо напрежение, за да достигне до експлозивната си развръзка.
„Ако пулсът ви се е ускорил при четенето на предишната книга на Тюдор, няма да останете разочаровани и от „Похищението на Ани Торн“. Това е още една ужасяваща, зловеща порция от напрежение“. Уилтшър Магазин
„Похищението на Ани Торн“ от К. Дж. Тюдор показва, че отличната „Тебеширения човек“ не е била само еднократен опит да се мери със Стивън Кинг по страховитост“. Експрес

Перейти на страницу:

— Жалко, нали?

Вдигам сепнато глава. Пред мен стои ниско момиче с тъмна коса, небрежно вързана на опашка, и изобилие от сребърни обеци в ушите. Не съм я чул да доближава, но от друга страна, тя е толкова слаба, че може и вятърът да я е довял.

За момент допускам, че е някоя особено отракана ученичка, но после забелязвам липсата на униформа (освен ако напоследък не са заменили задължителното облекло с тениска на „Килърс“, прилепнали джинси и кубинки), а също бръчките край очите, противоречащи на подвеждащо младежкия вид.

— Моля?

Тя посочва цигарата, която нервно въртя между пръстите си.

— Жалко е да ти направят перфектното място за пушене, а после да ти забранят да палиш на територията на училището.

— А, това ли — поглеждам цигарата и я пъхам обратно в пакета. — Вярно, истинска срамота.

Тя се ухилва и безцеремонно сяда до мен. Обичайно такава безцеремонност би ме подразнила, но в случая на госпожица Безброй Обеци я понасям по-леко.

— Жалко и за онова хлапе, дето е скочило — добавя тя. — Вие някога губили ли сте?

— Какво, ученик?

— Ами да, не ви питам за скъсан чорап…

— Не мисля.

— Е, сигурно щяхте да помните. Надявам се.

Тя вади пакетче ментови бонбони и лапва един. Предлага и на мен. Искам да откажа, но неволно посягам и си вземам.

— Една моя ученичка почина. Отрови се.

— Съжалявам.

— Беше толкова свястно момиче. Прилежно, дружелюбно. Изглеждаше, че всичко ѝ е наред, а после… две опаковки парацетамол и бутилка водка. Намериха я в кома. Седмица по-късно трябваше да ѝ спрат животоподдържащите системи.

Смръщвам вежди.

— Не си спомням да съм чувал за това.

— И нищо чудно, покрай целия шум около Джулия и Бен Мортън. — Тя свива рамене. — По-голямата трагедия винаги обира лаврите, нали?

— Предполагам.

— Е, няма ли да попитате? — подхвърля тя след кратко мълчание.

— Какво?

— Обичайното. Дали съм ги познавала. Дали съм заподозряла нещо нередно. Дали съм видяла някакви признаци.

— Е, видяхте ли?

— Не ви ли споменах? Предния ден Джулия дойде в училище с голяма табела, окачена на врата: „Възнамерявам да убия сина си и да се гръмна. Приятен ден“.

— Винаги е добре да се изразяваш учтиво.

Тя се изкисква и ми протяга ръка.

— Бет Скатъргуд. Предметът ми е рисуване.

— Скатъргуд? — стисвам ръката ѝ. — Наистина?

— О, да.

— Рядка фамилия. Децата сигурно доста се забавляват с нея.

— Измислят ѝ всякакви варианти, но какво да ги правиш. Ако не ги обичаш, по-добре си намери истинска работа.

— Аз съм Джо…

— Джо Торн, знам. Заместителят.

— И по-зле са ме наричали.

— Е, кое от двете си, Джо?

— В смисъл?

— Само два вида учители се озовават в гимназия „Арнхил“. Такива, които искат да променят нещата, или такива, които не могат да си намерят място другаде. Ти към кои спадаш?

Поколебавам се.

— Ще ми се да мисля, че към първите.

— Не ще и дума. — Гласът ѝ тегне от сарказъм. — Е, приятно ми беше да се запознаем, господин Торн.

— На мен също. Подейства ми много окуражаващо като за първи ден.

— Правим каквото можем.

Установявам, че я харесвам. Емоцията ме учудва повече, отколкото би следвало.

— А ти към кой сорт принадлежиш? — питам.

— Към гладния — изправя се тя. — Тъкмо отивах към столовата. Защо не ме придружиш? Мога да те запозная с част от другите неудачници, преподаващи тук.

Дочувам гълчавата от столовата дълго преди да я доближим. Тя отново ме връща назад. Този всепроникващ аромат на застояла мазнина за пържене и още нещо неопределимо, което никога не виждаш да се сервира, но винаги подушваш да се носи от отдушниците на обществените места за хранене. Вътре обстановката не се е променила особено. Застлан с паркет под. Пластмасови маси и столове. Менюто обаче не е същото, както когато съм се редил на опашка за своя хамбургер с картофки и пържени лучени кръгчета. Сега преобладава пиле с ориз, вегетарианска паста и салати. Обвинявам Джейми Оливър за това.

— Ето някои от колегите. Ела.

Бет ме води към маса в далечния ъгъл на помещението. Учителската маса. Около нея седят четирима души, които скорострелно ми представя. Те са:

Госпожа Харди, Сюзан — слаба жена със сива прическа и очила — история.

Господин Едуардс, Джеймс — симпатичен млад мъж с хипстърска брадичка — математика.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?