Екстази (Три розови рейв романа) [bg]

Това развълнува Лорейн. Тя почувства, че иска да посвети един танц на най-красивия мъж в залата.

— Бихте ли танцували с мен, милорд — помоли тя Денби.

— Как е възможно да си го помислиш! — избухна Денби във фалшив гняв.

— Никога няма да успееш да го примамиш на валс, дете мое. Негово превъзходителство е жесток противник на навлизането на подобна музика в тази страна.

— Тук трябва да се съглася с принципите на Лорд Денби — рязко изрази мнение присъединилият се към тях Лорд Харкорт. — Внасянето на подобна декадентска музика и танци е коварно скроен вражески план срещу отечеството.

Лорейн бе ужасена, че мъдър мъж като Лорд Харкорт може да приема по подобен начин тази прекрасна музика.

— Защо мислите така, милорд? — попита тя.

Харкорт направи стъпка назад, заби брадичка в гърдите си и бурно реагира, несвикнал да бъде предизвикван така от някоя млада дама:

— Как защо! Подобна непристойна близост на господата до дамите е най-скандалното и недостойно нещо. Това може да бъде единствено стратегия на враговете ни, която цели да отслаби волята на британския офицер чрез подкопаване на моралните му устои и водеща до падението му в бездната на плътските удоволствия! Тази гнусотия се разпространява неконтролируемо подобно на вирус сред доброто общество. Направо ме е страх да си помисля за пагубните последствия, които очакват бойците, отдали се на подобни развлечения!

— Достатъчно, Харкорт — усмихна се Лейди Хънтингтън и отмести встрани добродушния лорд, за да слезе по мраморното стълбище. Съпругът й я наблюдаваше с безгранично одобрение под очарованите погледи на гостите.

Лорейн забеляза израза по лицето на Лорд Денби и развълнувано се обърна към него:

— Милорд, моля се на Бога някой ден и аз да имам подобно излъчване като на неподражаемата ви, ослепителна съпруга, Лейди Хънтингдън. Само каква стойка, каква грация притежава тази ваша лъчезарна и благородна спътница, каква само…

Думите на Лорейн секнаха, когато Лейди Хънтингдън настъпи полите си, спъна се в тях и се прекатури надолу по мраморното стълбище. Шокирани, гостите наблюдаваха всичко това в пълно мълчание. Никой от тях не бе достатъчно близо, за да я прихване, а самата тя не можеше да се спре и сякаш цяла вечност продължи да се търкаля все по-надолу и надолу, набирайки плашещо ускорение. Най-сетне стигна до края на стълбището и се строполи като неподвижна купчина.

Лорд Денби се озова пръв при съпругата си. Той повдигна златистата й разрошена глава към себе си. Сълзи напираха в очите му, а кръвта се стичаше на мраморния под между пръстите му. Денби вдигна поглед към небето, някъде отвъд отрупания с орнаменти таван на залата. Той осъзна, че най-нелеп и непредвидим случай бе отнел всичко, което обичаше на този свят.

— Няма Бог — каза, снижавайки глас той и после още по-притихнал добави. — Няма.