Паяжината на Шарлот
- Автор: Уайт Элвин Брукс
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Паяжината на Шарлот». Краткое содержание книги:
Докато плъхът, паякът и момиченцето се бяха наредили да гледат, Уилбър се покатери отново на върха на купчината тор, изпълнен с енергия и надежда.
— Гледайте сега всички! — викна той и, събрал цялата си сила, подскочи във въздуха. Но, тъй като бе забравил да върже другия край за нещо, не се получи съвсем добре и Уилбър се приземи с тъп звук, удари се в земята и, естествено, го заболя. Сълзи изпълниха очите му. Шарлот стоеше тихичко. След малко каза:
— Не можеш да изплетеш паяжина, Уилбър, и аз те съветвам да си избиеш тая идея от мозъчето. Не ти достигат две неща, за да оплетеш паяжина.
— И кои са тия две неща? — попита Уилбър тъжно.
— Нямаш паяжинни жлези и не знаеш каква е техниката на плетене. Но на теб не ти е нужна паяжина. Зукерман ти носи по три големи яденета на ден. Защо трябва да мислиш и да се тормозиш как да си хващаш храна?
Уилбър въздъхна:
— Както винаги, ти си толкова умна и мъдра, Шарлот, много по-умна и по-мъдра от мен. Мисля, че просто исках да се изфукам и си изпатих заслужено.
Темпълтън развърза връвта от опашката му и я върна при другите си съкровища, а Шарлот пак се захвана за работа.
— Не бива да се чувстваш негоден, Уилбър — каза тя. — Не са много животните, които могат да изплетат мрежа. Дори хората не са така добри в тая работа като паяците, въпреки че те са много самоуверени и биха направили всичко, за да оплетат една хубава мрежа. Чувал ли си някога за моста Куинсбъро?
Уилбър поклати глава.
— Това мрежа ли е?
— Нещо такова — отвърна Шарлот. — Но имаш ли представа колко време е отнело на хората да го построят? Цели осем години! Мили Боже! Щях да умра от глад за толкова време. Аз мога да направя такава мрежа за една нощ.
— Какво хващат хората с Куинсбъро? Буболечки ли? — попита Уилбър.
— Не — каза Шарлот. — Нищо не хващат. Само вървят напред-назад по моста, понеже си мислят, че на другия бряг има нещо по-специално. Ако можеха да се сетят да увиснат с главата надолу на това нещо и да изчакат малко без да вдигат шум, все нещо щеше да се хване, но с хората е така: бързане, бързане, бързане — всяка секунда бързане. Радвам се, че съм обикновен паяк със заседнал начин на живот.
— Какво значи заседнал? — попита Уилбър.
— Значи, че седя на едно място през повечето време, не се мотая много, много и не си задавам излишни въпроси. Мога да преценя дали едно нещо е хубаво още щом го видя. Моята мрежа ми е достатъчна. Стоя си кротко и чакам нещо да се случи, някои да дойде. Това ми дава време да размишлявам.
— Ами то и аз май съм нещо като заседнал — каза прасето. — Трябва да стоя тук, независимо дали ми харесва или не. Искаш ли да знаеш къде бих искал да бъда тази вечер?
— Къде?
— В гората — да търся букови жълъди и трюфели и прекрасни, чудно вкусни коренчета, да подбутвам листата настрани с моята здрава, силна зурла, да търся, да душа по земята, да усещам аромат, да усещам аромата на…
— Ти си достатъчно ароматен — обади се агнето. — Усещам твоя аромат чак оттук. Ти си най-миризливото същество във фермата.
Уилбър увеси нос. Очите му се насълзиха. Шарлот видя, че той се обиди и рязко заговори на агнето:
— Остави Уилбър на мира! Има пълно основание да мирише, като се има предвид обстановката, в която живее. И вие не сте цвете за мирисане. На всичкото отгоре прекъсваш нашия доста приятен разговор! За какво говорехме, Уилбър, преди да ни прекъснат така грубо?
— О, не помня — отвърна Уилбър. — Няма значение вече. Нека помълчим малко, Шарлот. Доспа ми се. Ти си довърши работата, оправи си мрежата, а аз ще легна тук и ще те гледам. Вечерта е така прекрасна.
И Уилбър легна на една страна, протегна се и въздъхна дълбоко.
Над фермата на Зукерман падна здрач и настъпи тишина. Фърн знаеше, че е почти време за вечеря, но не й се тръгваше. Лястовички прелитаха насам-натам, понесени от тихите си криле и носеха вечеря за малките си. От другата страна на пътя едно птиче изпя „Уипуииийл“, „Уипуииийл“. Ларви седна под едно ябълково дърво и запали лулата си. Животните подушиха силната миризма на тютюна. Уилбър чуваше дрезгавия глас на дървесната жаба и как кухненската врата се блъска от време на време. Всички тези звуци го правеха щастлив и спокоен, защото той бе част от този свят в топлата лятната вечер. Но докато лежеше, се сети за думите на старата овца. Мисълта за смъртта докосна сърцето му и той се разтрепери от страх.