Лунният молец

— Ти ще ми помогнеш ли?

— Няма да взема активно участие. Прекалено съм пропит със сиренския индивидуализъм. Сигурен съм, че и останалите ще ти отговорят така — той въздъхна. — Е, нещо доста дълго се заседяхме.

Тисел се замисли дълбоко. Кершуъл почака известно време и накрая не изтърпя и запита:

— Да имаш някакви други въпроси?

— Не, освен една молба.

— Ще направя каквото е по силите ми — вежливо пропя антропологът.

— Дай ми на заем един от робите си за седмица или две.

Кершуъл изсвири мелодията на удивлението.

— Аз не обичам да се разделям с робите си. Те познават навиците ми и…

— Веднага ти го връщам, щом хвана Ангмарк.

— Е, добре — съгласи се антропологът и задрънча на химеркина си повикване. Робът веднага се отзова. — Ентъни — пропя господарят му, — ти ще тръгнеш със сър Тисел и известно време ще му служиш.

Робът се поклони, без да проявява особен ентусиазъм.

Тисел побърза да се прехвърли на своята джонка, където продължително разпитва Ентъни и старателно записа някои от отговорите, накрая му забрани да разказва на когото и да било за станалото и го предаде на грижите на собствените си роби. Заповяда им да измъкнат корабчето от пристана и до завръщането му да не пускат никого на борда.

И отново стъпи на пътеката, водеща към космодрума. Директорът закусваше прясна пикантна риба, салата от ситно надробена дървесна кора и чашка плодов сок. Като го видя, той изтрака на химеркина си някаква заповед и робът донесе стол за Тисел.

— Как върви следствието? — заинтересува се Ролуър.

— Не бих рискувал да твърдя, че нещата са помръднали и крачка напред. Предполагам, че мога да разчитам на помощта ти?

Ролуър се засмя.

— В какво трябва да се състои?

— Казано конкретно, искам да ми дадеш на заем един от робите си. Само за кратко време.

Директорът престана да се храни.

— Защо?

— Може ли без обяснения? — отговори с въпрос на въпроса Тисел. — Но бъди сигурен, това не е някакъв каприз от моя страна.

Ролуър не скри нежеланието си, но въпреки това извика роба си и го предаде в ръцете на Тисел.

Връщайки се по обратния път, консулът се отби при Уелибас.

Посредникът вдигна очи от книжата.

— Добър вечер, сър Тисел — пропя той.

Новоизпеченият детектив веднага се захвана за работа.

— Сър Уелибас, ще ми услужиш ли с един от робите си за известно време?

Запитаният се поколеба, после сви безразлично рамене.

— Защо пък не? — и тракна химеркина си, в резултат на което на вратата се появи млад роб. — Този подходящ ли е? Или ще предпочетеш някоя млада жена? — и се разсмя неприятно.

— Точно такъв ми трябваше. Ще ти го върна след няколко дни.

— Няма нужда да бързаш — Уелибас размаха безгрижно ръка и отново се наведе над сметките си.

Тисел се върна на джонката си и повтори ритуала с разпита с всеки от новите роби и резултатите нанесе в нещо като график.

Над Титаническия океан се спускаше нощта. Тоби и Рекс отделиха джонката от пристана и тя заплава по гладката като коприна вода. Тисел се намираше на палубата и се наслаждаваше на далечните разговори и звуците на музикалните инструменти. Светлините на различните корабчета и лодки сияеха с красотата на бледочервена свежа диня. На брега беше вече тъмно. Там скоро тайно ще дойдат Хората на нощта, ще започнат да се ровят в разнообразния боклук и със завист ще се взират в далечните плавателни съдове.