Спечели облог за Сатаната
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спечели облог за Сатаната». Краткое содержание книги:
Наричат го Алек Греъм — съмнителен бизнесмен в любовна афера с камериерката Маргарете, която се оказва единственото хубаво нещо в нелепата бъркотия.
Един невъзможен айсберг в тропиците разбива кораба. Алек и Маргарете са отведени на сушата от Мексиканската Кралска флота, където ги очаква съвсем друг свят и поредица неприятни изненади…
Следва смяната на свят след свят и става от лошо по-лошо.
Приближава ли Армагедон или това са лошите шегички на Локи?
Би трябвало да има разумно обяснение на цялата тази бъркотия…
Алек Греъм разбира, че конците се дърпат отвисоко и той е просто жертва на един облог…
В главата ми думкаха туземски барабани. Опитах се да ги прогоня, запушвайки уши.
Блъскането се усили.
Отказах се. Отворих очи и повдигнах главата си. Грешка — стомахът ми се разбунтува, а ушите ми забучаха. Не можех да фокусирам погледа си, а и тези пъклени барабани ми пръскаха черепа.
Най-сетне успях да съсредоточа погледа си, макар да виждах малко мътно. Огледах се наоколо и установих, че се намирам в нечия чужда стая, проснат полуоблечен на леглото.
Сега започнах да си припомням някои неща. Вечеринка на борда. Алкохол в огромни количества. Шум. Голота. Капитанът в пола от треви усърдно подскача, а оркестърът се мъчи да се нагоди към ритъма му. Някои от пътничките са облечени в също такива полички, а някои и още по-леко. Трещене на бамбук, думкане на барабани.
Барабани…
Това в главата ми не бяха никакви барабани, а пулсацията на най-жестокото главоболие в живота ми. Защо, по дяволите, им позволих…
На кого си позволил? Ти сам си го направи, приятелче.
Да, но…
Да, но…! Пак „Да, но…“! Цял живот все едно и също. Кога най-сетне ще станеш човек и ще се научиш да поемаш отговорност за собствения си живот и за всичко, което става с тебе?
Да, но този път вината не беше моя! Аз не съм А. Л. Греъм. Това име не е мое. И корабът не е моят.
Не е ли? И ти не си Греъм?
Разбира се, че не…
Седнах в леглото и се опитах да се отърся от кошмара. И сядането беше грешка. Главата ми не падна в скута, но към блъскането на тъпаните в черепа ми се прибави и пронизваща болка в основата на врата. Единственото ми облекло беше черен официален панталон и се намирах в чужда стая, която бавно се люлееше.
Панталонът на Греъм. Стаята на Греъм. А това непрестанно лениво люшкане идваше от движението на кораб без стабилизатори.
Никакъв сън. А ако беше сън, то аз не бях в състояние да се отърся от него. Устата ми беше пресъхнала, краката отказваха да ми служат. Целият бях покрит с изсъхнала пот, която на места още лепнеше. А подмишниците ми… Тръпки ме побиват, като си спомня!
Имах нужда някой да излее кофа луга в устата ми.
Сега вече си спомних всичко. Или почти всичко. Огнената яма. Туземците. Пилците, които се пръскаха по шосето пред нас. Кораба, който и беше, и не беше моят. Маргрете…
Маргрете!
„Гърдите ти са като две сърнета — цяла си хубост, любима моя!“
Маргрете сред танцьорите, с гръд, не по-малко разголена от краката. Маргрете, танцуваща с оня гнусен канака, разтърсваща тези…
Чудно ли е, че се напих!
Я стига, приятел! Ти и преди това си беше пиян. И нямаше да имаш нищо против онова туземче, ако беше на неговото място. Ти самият искаше да танцуваш с нея. Да, ама не можеш.
Танцът е клопка на Сатаната.
А не ти ли се искаше да можеш?
„… като две сърнета“! Искаше ми се, и още как!
Чу се леко почукване, после дрънкане на ключове. Маргрете надникна през вратата.
— Буден ли сте? Чудесно.
Тя влезе в стаята с поднос, затвори вратата и се приближи към мен.
— Пийте.
— Какво е това?
— Най-вече доматен сок. Не спорете, изпийте го!
— Май няма да мога.
— Можете, и още как! Трябва. Хайде!
Помирисах го и отпих малка глътка. За мое учудване не ми се повдигна. Отпих още малко. Само лека конвулсия, питието се плъзна спокойно и плавно в стомаха ми. Маргрете ми подаде две таблетки.
— Изпийте ги. Доматеният сок ще ви помогне да ги преглътнете.
— Не пия лекарства.
Тя въздъхна и промърмори нещо, което не разбрах. Не беше на английски или поне не приличаше.
— Какво каза?
— Нещо, което казваше баба ми, когато дядо се опитваше да спори с нея. Мистър Греъм, вземете хапчетата. Това е обикновен аспирин и вие имате нужда от него. Ако продължавате да ми пречите, спирам с опитите да ви помогна. Аз ще ви… ще си разменя мястото с Астрид, така да знаете!
— Недей да го правиш.
— Ще го направя, ако продължавате да се инатите. Астрид няма да има нищо против, сигурна съм. Тя ви харесва. Каза ми, че сте я гледал снощи, докато танцува.
Сложих таблетките в устата си и ги преглътнах с остатъка от доматения сок — леденостуден и успокояващ бунта в стомаха ми.
— Да, гледах я, докато не те забелязах. После гледах тебе.
Тя се усмихна за пръв път.
— Така ли? И хареса ли ви?
— Ти беше много красива. (А танцът ти — направо неприличен. Непристойното ти облекло и поведение ме потресоха неимоверно. Бях вбесен — и в същото време мечтаех да те гледам безкрай!) Много си грациозна.
На бузите й се появиха две трапчинки.
— Надявах се, че ще ви хареса, сър.