Спечели облог за Сатаната
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спечели облог за Сатаната». Краткое содержание книги:
Наричат го Алек Греъм — съмнителен бизнесмен в любовна афера с камериерката Маргарете, която се оказва единственото хубаво нещо в нелепата бъркотия.
Един невъзможен айсберг в тропиците разбива кораба. Алек и Маргарете са отведени на сушата от Мексиканската Кралска флота, където ги очаква съвсем друг свят и поредица неприятни изненади…
Следва смяната на свят след свят и става от лошо по-лошо.
Приближава ли Армагедон или това са лошите шегички на Локи?
Би трябвало да има разумно обяснение на цялата тази бъркотия…
Алек Греъм разбира, че конците се дърпат отвисоко и той е просто жертва на един облог…
А певицата беше именно млада, здрава и привлекателна. Дори за миг ми стана мъчно, когато излезе от лъчите на прожекторите.
Гвоздеят в програмата беше изпълнението на трупа таитянски танцьори и изобщо не се учудих, когато излязоха голи до кръста, ако не се броят нанизите цветя и огърлиците от раковини. Всъщност щях да се изненадам, ако бе станало друго. Само не очаквах (а би трябвало!) следващите постъпки на своите спътници.
Отначало осемте момичета и двамата мъже танцуваха за нас — почти същото изпълнение, което бе предшествало преминаването по огнения трап. Бях гледал подобно представление и когато една трупа дойде на моторния кораб „Конге Кнут“ в Папеете. Може би знаете, че танците хула в Таити се различават забележимо от бавната и грациозна хула в Хавайското кралство, защото ритъмът е много по-бърз, а движенията — несравнимо по-енергични. Не съм познавач на танците, но поне съм виждал и двете разновидности в изпълнение на хора, закърмени с това изкуство.
Предпочитам хавайската хула, с която успях да се запозная, когато „Граф фон Цепелин“ спря за един ден в Хило по пътя към Папеете. Таитянската ми прилича по-скоро на атлетично упражнение, а не на изкуство. Но нейната жизненост и бързина е още по-смайваща, когато я изпълняват така облечени (тоест съблечени) местни момичета.
Предстоеше ми да понеса и по-впечатляващи гледки. След дългия танц, в който двамата мъже играеха по двойки с всяко момиче — и правеха неща, които не се случват често и в усамотение на сеното в плевнята (тъй и не дочаках капитан Хансен да сложи край на това безобразие) — на сцената излезе церемониалмайсторът на кораба.
— Дами-и-и и господа-а-а — протяжно обяви той, — и всички останали просмукани от къркане типове с неясен произход — (принуден съм да смекчавам някои от изразите му), — повечето от вас добре си уплътниха времето през четирите дни, откакто нашите танцьори са тук. Може да се каже, че попълнихте репертоара си и с таитянска хула. Скоро ще ви дадем възможност да покажете какво научихте и дори ще ви връчим дипломи за истински аборигени. Ама не знаете, че и други на тоя стар продънен „Кнут“ се поупражняваха славно. Маестро, музика!
И на сцената изпърхаха още цяла дузина танцьорки. Само че не бяха полинезийки, макар и да носеха местното облекло — плетени от трева полички, огърлици, цвете в косата… и нищо друго. Вместо тъмнокафява, кожата им беше съвсем бяла. Повечето бяха русокоси, имаше и две рижи.
Длъжен съм да изтъкна, че за мен имаше разлика. Вече бях готов да се примиря, че полинезийските жени са прилично и дори скромно облечени — съгласно местните обичаи. Нима още непознаващата дрехите прамайка Ева не е била невинна преди грехопадението?
Белите жени обаче са смущаваща гледка в премяна от Южните морета.
Това обаче не ме възпря да не откъсна поглед от танцьорките. Забелязах с изумление, че тези момичета изпълняваха сложните и бързи движения със същата вещина (поне за моето неопитно око). Споделих учудването си с капитана и той прихна.
— Които са били с нас и преди, се упражняват непрекъснато. Направиха си трупичката още преди да отплаваме от Сан Диего.
Вече разпознах едно от момичетата — Астрид, милата млада жена, която отключи „моята“ каюта. И се сетих защо и кога са репетирали заедно — бяха от екипажа на кораба. Загледах я или по-скоро я зяпнах с раздразнено любопитство. Тя долови погледа ми и се усмихна. И като недодялан селяндур, вместо да й отвърна с усмивка, аз се извърнах и дори почервенях целия. Опитах да прикрия смущението си с голяма глътка от чашата, която незнайно как се бе озовала в едната ми ръка.
Единият от канаките изскочи вихрено пред белите момичета и издърпа някоя от тях за танц на двойка. О, спасение на душата ми, беше Маргрете!
Задавих се, просто дъх не можех да си поема. Пред очите ми беше най-ослепителната красота, която бях съзирал през живота си.
IV
Тъй не из праха излиза скръбта
и не из земята изниква злочестието;
ала човек се ражда, за да страда,
както искрите — за да летят нагоре.