Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
Преди четири столетия на това място бе имало процъфтяващо селище. Ридът на юг от селото беше гъсто обрасъл с дървета с твърда дървесина и особени мъхнати пухкави листа, дървета вече изчезнали на субконтинента Седемте града. От тези дървета се правеха резбовани саркофази и селото се беше прочуло в градове чак до Хисар на юг, Карашимеш на запад и Ерлитан на северозапад. Търговията беше замряла с последното отсечено дърво. Храстите и тревата бяха изпоядени от козите, ветровете бяха издухали хумуса и само за едно поколение селото се беше свило до сегашното си окаяно състояние.
Осемнадесетте останали до ден-днешен жители предлагаха услуги, които се търсеха все по-малко — да снабдят с прясна вода минаващи кервани, да закърпят сбруи, такива неща. Малазански чиновник бе минал оттук веднъж, преди две години, мърмореше нещо за градеж на нов път и разполагане на малък гарнизон, но това бе мотивирано от незаконната търговия със суров отатарал, която, благодарение на други имперски усилия, вече беше спряла.
Наскорошното въстание почти не беше засегнало умовете на малобройните жители, освен с по някой случаен слух, дошъл с минал по пътя вестоносец или разбойник, но и слуховете вече не стигаха до махалата. Все едно въстанията бяха за други хора.
Ето защо появата на петимата на водещия навътре в сушата път малко след пладне бе забелязана веднага и вестта също така веднага стигна до формалния глава на общността, ковача Баратол Мекхар, единственият нероден тук жител. Малко се знаеше за миналото му по големия свят освен самоочевидното — черната му почти като оникс кожа, която го издаваше, че е от някое племе от югоизточния край на субконтинента, на стотици, навярно и на хиляди левги оттук. А кривите белези по страните му изглеждаха от битки, както и гъстата плетеница бели линии, нащърбили ръцете му от китките до лактите. Знаеха го като несловоохотлив човек и буквално без мнения — поне не си правеше труд да ги споделя — и поради това бе съвсем подходящ за неофициален водач на селцето.
С петима-шестима все още податливи на любопитство по петите Баратол Мекхар закрачи нагоре по единствената уличка към края на селцето. Постройките от двете страни бяха порутени, отдавна изоставени, с хлътнали покриви, ронещи се и затрупани с пясък зидове. На шейсетина крачки от тях стояха петимата — неподвижни като замръзнали, ако не се брояха полюшващите се дрипави краища на кожените им наметала. Двама държаха копия, другите трима носеха на гърбовете си дълги двуръчни мечове. На някои като че ли им липсваха крайници.
Очите на Баратол не бяха толкова остри като някога. Въпреки това…
— Джелим, Филиад, идете в ковачницата. Полека, без да тичате. Има един сандък, зад топовете кожа. Има ключалка — строшете я. Извадете брадвата и щита, металните ръкавици и шлема — ризницата оставете, няма време за това. Хайде.
През единадесетте години, откакто Баратол беше живял сред тях, нито веднъж не бе изричал толкова думи наведнъж, на никого. Джелим и Филиад зяпнаха слисани широкия гръб на ковача, после, щом внезапният страх сви стомасите им, се обърнаха и тръгнаха сковано, с непохватни дълги крачки назад по улицата.
— Разбойници — прошепна Кулат, пастирът, заклал последната си коза заради бутилка пиене от минал преди седем години керван: нищо друго не беше свършил оттогава. — Може пък просто да искат вода — то друго няма при нас. — Малките кръгли камъчета, които държеше в устата си, изтракаха, докато говореше.
— Не искат вода — отвърна Баратол. — Всички: идете си намерете оръжия, каквото и да е… не, остави. Просто си идете по домовете. И стойте там.
— За какво чакат? — попита Кулат, докато другите се пръскаха.
— Не знам — призна ковачът.
— Май са от някое племе, дето не съм го виждал. — Засмука за миг камъчетата и добави: — Тия кожи… не е ли малко горещо за кожи? И тия костени шлемове…
— Костени ли са? Очите ти май са по-добри от моите, Кулат.
— Само те още работят, Баратол. Гледай ги какви са яки тия! Знаеш им племето сигурно?
Ковачът кимна — вече чуваше тежките стъпки откъм селцето зад тях, Джелим и Филиад бързаха насам — и отвърна:
— Така мисля.
— Беля ли ни носят?
Джелим спря до Баратол. Почти залиташе под тежестта на двуострата брадва с дръжка, стегната в железни пръстени, верига, увита около ефеса, ейрънска стомана с блесналите като сребро наточени ръбове. Триостър шип увенчаваше грамадното оръжие, е извити върхове, като глава на лък на арбалет. Младият мъж се беше вторачил в брадвата все едно е императорски скиптър.