Левиатан
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Балова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Левиатан». Краткое содержание книги:
Комисар Гош наблюдава внимателно тези пътници от първа класа, които по една или друга причина очевидно не притежават златни значки. Капитанът успява да организира нещата така, че заподозрените да се хранят в един салон — за да улесни работата на комисаря. Скоро става ясно, че всеки от тях има какво да крие — но дали тайните им имат връзка с „престъплението на века“? Какво свързва убийството на лорд Литълби и прислугата му с баснословните съкровища на раджата на Багдазар, наречен „Изумрудения раджа“? На прав път ли е комисарят Гош, или прекалената му самоувереност ще доведе до още убийства на борда на „Левиатан“?
До решението на тази блестяща криминална загадка може да достигне единствено Ераст Фандорин.
Разполагам с предостатъчно време и го запълвам освен с писането на писма и с наблюдение на тоя панаир на суетата, който ме заобикаля отвсякъде. Сред тая галерия от човешки типове се срещат и доста занимателни. За някои от тях вече Ви писах, а от вчера в нашия салон се появи ново лице. Представете си — руснак! Казва се Ераст Фандорин. Вие, Емили, знаете моето отношение към Русия, тоя уродлив израстък, загрозил половината Европа и третина от Азия. Русия се мъчи да разпространи оная пародия на християнство, своята религия, и варварските си обичаи върху целия свят и Албион е единствената преграда на пътя на тия нови хуни. Ако не беше решителната позиция, която правителството на Нейно величество зае в сегашната Източна криза, цар Александър щеше да сграби в мечешките си лапи целите Балкани и тогава…
Впрочем вече съм Ви писал по тия въпроси и не ми се ще да се повтарям. Освен това мислите за политика ми действат зле на нервите. Сега е осем без четири минути. Както вече Ви съобщих, чак до Аден „Левиатан“ живее по британско време, затова в осем часа тук вече е нощ. Ще отида да измеря дължината и ширината, след което ще вечерям и ще продължа писмото си.
Десет часът и шестнайсет минути
Виждам, че не съм довършил за мистър Фандорин. Май по-скоро го харесвам въпреки неговата народност. Има добри маниери, мълчалив е, умее да слуша. Вероятно спада към онова съсловие, което в Русия наричат с италианската дума intelligenzia, като подразбират образована европейска класа. Ще се съгласите, скъпа Емили, че едва ли можем да причислим към цивилизования свят общество, в което европейската класа е обособена в отделна прослойка от населението и при това е обозначена с чужда дума. Представям си пропастта, която дели човекоподобния мистър Фандорин от някой космат kossak или muzhik, които представляват над 90 на сто от населението на тая татарско-византийска империя. От друга страна, образованият и мислещ човек би трябвало да е много извисен и облагороден от подобна дистанция. Трябва да поразсъждавам над тая мисъл.
Хареса ми колко елегантно мистър Фандорин (между другото, оказа се, че той е дипломат, това обяснява много неща) постави на мястото му оня непоносим селяндур Гош, който твърди, че е рентиер, макар отдалеч да си личи, че тоя тип върти някакви мръсни сделки. Не бих се учудил, ако целта на пътуването му е закупуване на опиум и екзотични танцьорки за парижките вертепи. (Последното изречение е задраскано). Зная, скъпа Емили, че сте истинска лейди и няма да се опитате да четете задрасканото. Поувлякох се и написах нещо недостойно за Вашия целомъдрен поглед.
Та разказвах за днешната вечеря. Френският буржоа, който в последно време взе много да се перчи и бърбори, със самодоволен вид взе да разсъждава за предимствата на старостта пред младостта. „Ето например аз съм по-възрастен от всички присъстващи — каза той снизходително като някой Сократ. — Побелял съм, натежал съм и съм погрознял, но недейте си мисли, дами и господа, че татко Гош би искал да се смени с вас. Когато виждам нафуканата младеж да се кипри пред старите със своята красота и сила, аз не изпитвам никаква завист. Хе, мисля си, това не е голяма философия, някога и аз бях такъв. А за теб приятелче, изобщо не е сигурно, дали ще доживееш до моите шейсет и две. Аз съм двойно по-щастлив от теб с твоите трийсет дори и само за това, че съм живял на тоя свят двойно повече.“ И посръбна от виното си, явно горд от оригиналното си мислене и необоримата в собствените му очи логика. Тогава мистър Фандорин, който до момента не бе отворил уста, изведнъж заявява с най-сериозен израз на лицето: „Това безусловно е така, господин Гош, ако разглеждаме живота в източния смисъл — като пребиваване в една и съща точка на битието и в едно вечно «сега». Но съществува и друго съждение, което оценява човешкия живот като единно и цялостно произведение, за което може да се съди едва тогава, когато е прочетена и последната му страница. При това произведението може да бъде дълго, колкото цяла тетралогия или пък кратко като новела. Но кой ли би твърдял, че един дебел и пошъл роман обезателно ще е по-ценен от краткото, но прекрасно стихотворение?“. Най-смешното е, че нашият рентиер, който наистина е и дебел, и пошъл, изобщо не проумя, че става дума за него. Дори когато мис Стамп (тя не е глупава, но е странна персона) се изкиска, а аз направо се изсмях, французинът пак не схвана, остана си на своето, за което мога само да го поздравя.