Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Знаех си. Пил си. — Силните химически съединения, като алкохола и някои медикаменти, отслабваха силата на елемента Дух.
— Пил съм само колкото да не замръзна. Но все пак мога да отгатна каква е аурата ти. Обикновено е като на останалите, със завихрящи се багри — само че с тъмни участъци по края. Сякаш те следва някаква сянка.
Нещо в гласа му ме накара да изтръпна. Макар че го бях чувала да си говори с Лиса за аурите, никога не съм се тревожила за това. Човешката аура повече ми се струваше като някакъв сценичен трик — хитроумна измислица без сериозно съдържание.
— Няма що, звучи много ободряващо. Замислял ли си се някога да се посветиш на ораторството като професия?
Възбуденият му поглед помръкна и той възвърна обичайната си закачливост.
— Не се притеснявай, малък дампир. Може и да си обкръжена от облаци, но за мен ти винаги ще си останеш като слънчев лъч. — Завъртях очи. Той пусна цигарата си на тротоара и я стъпка с обувка. — Трябва да вървя. По-късно ще се видим. — Удостои ме с галантен поклон и тръгна към сградата за гостите на Академията.
— Направи боклук! — извиках след него.
— Аз съм над правилата, Роуз — провикна се той. — Над правилата.
Поклатих глава, наведох се и взех смачкания фас, за да го хвърля в кошчето пред сградата. Като влязох вътре, ме лъхна приятна топлина, докато изтръсквах мокрия сняг от обувките си. В столовата заварих масите пълни с мои съученици, събрали се за обяд. Ето там дампирите седяха редом с мороите — все едно илюстрираха нагледно урок по визуален контраст. Ние, дампирите, благодарение на това, че половината от кръвта ни беше човешка, бяхме по-едри — обаче не по-високи — и с набито телосложение. Момичетата от нашата раса бяха много по-добре оформени от кльощавите момичетата на мороите. Момчетата ни също бяха по-мускулести от връстниците си сред мороите. Поначало лицата на мороите бяха бледи и нежни, като порцеланови, докато нашите — доста по-загорели от постоянното излагане на слънце.
Лиса седеше сама на една от масите. Изглеждаше спокойна и ведра като ангел в белия си пуловер. Светлорусата й коса се стелеше на вълни като водопад върху раменете й. Като ме видя да влизам, лицето й светна. През телепатичната ни връзка долових как ме връхлитат стоплящи чувства.
— О, виж се как изглеждаш — ухили се тя. — Значи е вярно, така ли? Наистина са те прикрепили към Кристиан.
Изгледах я свирепо.
— Толкова ли е трудно да не изглеждаш чак толкова нещастна? — Тя ме удостои с укорителен, но в същото време развеселен поглед. — Искам да кажа, че той в края на краищата ми е гадже. И без това през цялото време сме заедно, така че не е чак толкова зле.
— Имаш търпението на светица — промърморих, като се тръшнах върху най-близкия стол. — И освен това няма ти да висиш до него по двайсет и четири часа седем дни в седмицата.
— Нито пък ти. Ще е само по двайсет и четири часа шест дни в седмицата.
— Каква е разликата? Можеше да е по двайсет и четири часа, десет дни в седмицата.
Тя се намръщи.
— Е, това вече е безсмислено.
Махнах отчаяно с ръка и се загледах невиждащо към средата на столовата. Помещението гъмжеше от новините за предстоящата практика, която започваше веднага след приключването на обедната почивка. Най-добрата приятелка на Камила беше получила за пазител най-добрия приятел на Райън и сега четиримата се бяха отделили настрани от другите, умопобъркващо щастливи, сякаш ги очакваше шестседмична среща по двойки. Е, поне някой да се радва на всичко това. Въздъхнах. Кристиан, моят предстоящ партньор, беше отишъл при захранващите — хора, които доброволно даваха кръвта си на мороите.
През връзката ни усетих, че Лиса иска да ми каже нещо, но се въздържаше, защото се тревожеше заради лошото ми настроение и искаше да е сигурна, че ми дава достатъчна подкрепа. Усмихнах се.
— Престани да се тревожиш за мен. Какво става?
Тя се усмихна, намазаните й с розов гланц устни прикриваха кучешките й зъби.
— Получих разрешение.
— Разрешение за…? — Отговорът изплува в съзнанието ми по-бързо, отколкото тя успя да го изрече. — Какво? — възкликнах. — Ще спреш лекарствата?
Духът е удивителна сила, невероятни способности, които едва сега започвахме да откриваме. Но имаше и един много гаден страничен ефект: можеше да доведе до депресия и умопомрачение. Част от причината Ейдриън да пие толкова много (ако оставим настрана купонджийския му нрав) се дължеше на опитите му да неутрализира тези странични ефекти. Лиса се придържаше към много по-здравословен метод за постигане на същата цел. Взимаше антидепресанти, които обаче напълно блокираха магическата й дарба. Мразеше състоянието си, при което не можеше повече да използва магията с духа, но това все пак беше приемлива сделка, за да не полудее. Е, поне аз така мислех. Тя очевидно не беше съгласна, щом възнамеряваше да се подложи на този шантав експеримент. Знаех, че иска отново да работи с магията, но не вярвах, че наистина ще рискува — или че ще й позволят.