Целуната от сянката

И двамата бяхме смаяни. Светът около мен бавно се завъртя. Албърта продължаваше да извиква имената на следващите наши съученици от списъка, но аз не чух нито едно. Какво ставаше тук? Явно някой е допуснал грешка. Лиса беше запазена за мен. Трябваше да ме причислят към нея. Подготвях се за неин личен пазител след дипломирането си. Това беше някаква безсмислица. С разтуптяно сърце гледах как Еди пристъпи към пазител Чейс, за да си получи плика със сведенията и сребърния кол. Погледна надолу към документите и аз подозирах, че той прочете два пъти името, защото се съмняваше, че нещо е объркано. Но изражението на лицето му, след като вдигна глава, ми подсказа, че е открил там името на Лиса.

Поех дълбоко въздух. Добре. Не бива още отсега да изпадам в паника. Някой от канцеларията е допуснал досадна чиновническа грешка, която лесно може да се поправи. Всъщност съвсем скоро ще трябва да уредят това недоразумение. Нали като стигнат до моето име и срещу него прочетат отново името на Лиса, ще осъзнаят, че са дублирали един представител на мороите. Веднага ще коригират списъка и ще дадат на Еди някой друг. В края на краищата мороите са в изобилие. В Академията те винаги са превъзхождали числено нас, дампирите.

— Роузмари Хатауей. — Цялата настръхнах. — Кристиан Озера.

Само зяпнах нямо към Албърта, неспособна нито да помръдна, нито да реагирам. Не. Тя просто не каза това, което бях чула. Неколцина от присъстващите най-близо до мен забелязаха, че не помръдвам, и ме изгледаха озадачено. Но аз бях напълно вцепенена. Това не се случваше наистина. По-реална ми изглеждаше халюцинацията с Мейсън от снощи. След няколко мига Албърта също осъзна, че не тръгвам към нея. Вдигна очи от списъка и огледа сърдито нашите редици, за да ме намери.

— Роуз Хатауей?

Някой ме сръга с лакът, все едно не знаех собственото си име. Преглътнах, изправих рамене и излязох напред, но скована и неспособна да разсъждавам, като робот. Имаше някаква грешка. Трябваше да е грешка. Насочих се към пазител Чейс с усещането, че съм кукла на конци, управлявана от някакъв невидим кукловод, който дърпа конците зад гърба ми. Той ми подаде плика и сребърния кол за практиката, с който бях длъжна да „убивам“ възрастните пазители. Отдръпнах се, за да дам път на следващия от списъка новак.

Невярваща на очите си, прочетох три пъти написаното върху плика. Кристиан Озера. Отворих го и видях описанието на живота му. Видях и снимката му. Учебното разписание на часовете, които посещаваше. Родословието му. Биографията му. Дори не бяха спестени подробностите за трагедията, сполетяла родителите му — как те избрали да станат стригои, как убили няколко души, преди да бъдат проследени и ликвидирани.

Бяхме получили указания да прочетем сведенията в пликовете си, да си опаковаме багажа и по обяд да се срещнем с мороите, към които бяхме зачислени. С напредването на прочитането на имената от списъка много от съучениците ми се разпръснаха из гимнастическия салон, за да разговарят с приятелите си и да си показват един на друг пликовете си. Присламчих се към една от групичките, докато дискретно изчаквах кога ще мога да се оплача на Албърта и Дмитрий. Това свидетелстваше, че напоследък се бях научила на търпение, след като не се втурнах веднага към тях, за да им искам обяснение. Повярвайте ми, точно за това копнеех. Ала вместо това ги изчаках да стигнат до края на списъка, но имах чувството, че минаха векове. Честно, толкова ли много време е нужно, за да се прочетат няколко имена?