Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
После започнаха главоболията. Все едно главата й беше стегната в менгеме. Тогава вече тя наистина отиде на лекар, но не при Сюзан Стейнър, а при семейния им лекар — доктор Мендес. Мендес й даде рецепта за зомиг. Тя отиде с автобуса до болницата, където беше кабинетът на Мендес, след което пробяга разстоянието до най-близката аптека. Оставащите три километра до вкъщи измина в среднотемпов джогинг и когато се прибра, имаше чувството, че между ребрата и под мишницата й е забита огромна стоманена вилица. Тя обаче не я притесняваше. Това беше болка, която щеше да отмине. Освен това се чувстваше изтощена и й се искаше да поспи.
В крайна сметка дрямката й продължи целия следобед. Лежеше на същото легло, където бе заченала Ейми и където Хенри беше плакал. Когато се събуди, пред очите й танцуваха призрачни кръгове — сигурен знак, че някое от „Знаменитите главоболия на Ем“, както ги наричаше, е решило да я навести. Глътна едно от новите хапчета и за нейна изненада — и даже потрес — главоболието подви опашка и избяга. Първо се оттече към тила й, а после съвсем изчезна. Ем си каза, че не би било зле да измислят подобно хапче и за преодоляване на мъката по умрелите деца.
Имаше усещането, че трябва да проучи границите на издръжливостта си, и подозираше, че процесът на проучване ще се окаже доста дълъг. Не много далеч от къщата им имаше полувисш колеж с голям стадион и писта за бягане, покрита със сгурия. Тя започна да ходи там с колата всяка сутрин, след като Хенри отидеше на работа. Той не разбираше увлечението й. Нямаше нищо против джогинга — много жени го практикуваха. Да разкараме тези излишни две килца от старото дупе, да разкараме тези излишни пет сантиметра от старата талия… Ем обаче нямаше излишни килограми по задника си, а и джогингът вече не й беше достатъчен. Имаше нужда да бяга — да бяга, и то бързо. Само бързото бягане щеше да свърши работа.
Ето защо тя паркираше колата до пистата и тичаше, докато останеше без дъх, докато фланелката й без ръкави с щампата на щатския университет на Флорида потъмнееше от пот и вече не можеше да се държи на краката си, а понякога даже повръщаше от изтощение.
Обаче Хенри разбра. Някой я беше видял как тича като луда в осем сутринта и му беше казал. Двамата проведоха сериозен разговор. Разговорът ескалира в ожесточен скандал, който сложи край на брака им.
— Това е просто хоби — изтъкна тя.
— Джоди Андерсън ми каза, че си тичала, докато не си се строполила на земята. Уплашила се, че си получила сърдечен удар. Това не е хоби, Ем. И мания не е. Това е някакво… как да го нарека… безумие.
И Хенри я изгледа укорително. По-късно щеше да грабне книгата и да я запрати по него, ала всъщност именно този негов поглед се оказа капката, преляла чашата. Този укорителен, осъдителен поглед. Вече не можеше да го понася. И като се съчетаеше с издълженото му лице, все едно имаше овца вкъщи. „Омъжила съм се за една овчица — помисли си тя. — И тя по цял ден ми блее: «Беее-беее-беее».“
Въпреки всичко Ем положи максимални усилия да бъде рационална по отношение на нещо, за което добре знаеше, че няма рационални корени. Както имаше магическо мислене, така имаше и магическо действие. Например бягането.
— Маратонците тичат, докато не се строполят на земята — изтъкна.
— Ти да не си решила да участваш в маратон?
— Може би — вдигна рамене тя и отмести очи. Зарея поглед през прозореца, към алеята. Тя сякаш я зовеше. Алеята водеше към тротоара, а тротоарът водеше към света.
— Не — поклати глава съпругът й. — Не се подготвяш за маратон. Нямаш никакво намерение да участваш в маратон.
Тогава й хрумна — с онова чувство на брилянтно озарение, което понякога най-очевидните неща пораждат, — че това е същността на Хенри, шибаната квинтесенция на Хенри. По време на шестте години от брака им той винаги си въобразяваше, че знае какво мисли тя, как се чувства и какво смята да прави.
„А аз те утеших — каза си. Още не беше ядосана, но започваше да се ядосва. — Ти лежеше там на леглото и ревеше като бебе, и аз те утеших.“
— Бягането е класически психологически отговор на болката, която изпитваш — заяви той със същия всезнаещ тон. — Нарича се „бягство от проблема“. Но, скъпа, ако не се оставиш на болката, никога няма да можеш да…
Точно тогава тя грабна първия предмет, който й беше под ръка. Оказа се издание с меки корици на „Дъщерята на пазителя на спомените“8.
8
Роман от американския писател Ким Едуардс, публикуван през 2005 година. Разказва се за мъж, който изоставя новороденото си бебе, понеже е болно от синдрома на Даун. — Б.пр.