Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Тръгвайте, Дейвид — обади се Хенри Ландър.
— Чуй ме, Хенри… — подхвана Уила.
Той извърна очи към нея и Дейвид забеляза отвращението в погледа му. Дори някога да беше харесвал Уила Стюарт, вече не можеше да я понася.
— Не искам да те слушам — промърмори. — Ще побъркаш жена ми.
— Точно така — намеси се млад шишко с моряшка шапка. Дейвид мислеше, че името му е О’Кейси. — Трай, малката.
Уила се приведе към Хенри и той леко се отдръпна, сякаш дъхът й миришеше.
— Знаеш ли защо позволих на Дейвид да ме върне тук, а? Защото ще разрушат тъпата сграда! Чуваш ли трясъка на металната топка, провиснала от крана, Хенри? Вероятно ти е останал толкова мозък, че да схванеш какво ни чака.
— Накарай я да млъкне! — изплака Рут.
Уила се наведе още по-близо, блестящите й очи сякаш озаряваха тясното й красиво лице.
— А когато разрушителите си свършат работата и камионите извозят отломките от зданието, което доскоро е било железопътна гара — тази железопътна гара — къде ще бъдете вие?
— Остави ни на мира — измънка Хенри.
— Виж, драги, няма смисъл да се правим на щрауси и да си зариваме главите в пясъка.
Урсула Дейвис, върлинеста жена на около четирийсет, притежаваща отблъскваща красота, беше намразила Уила от пръв поглед; сега пристъпи напред и вирна брадичка:
— Разкарай се, досадна гадино!
Уила рязко се извърна към нея и просъска:
— Не загряваш ли, бе? Мъртва си, всички ние сме мъртви! И ако се задържим по-дълго на едно място, много по-трудно ще е да отидем другаде!
— Права е — осмели се да каже Дейвид.
— О, да! Ако госпожата каже, че луната е сирене, ти ще добавиш, че е пармезан — озъби се Урсула. — Прощавай за цинизма, но си такъв лизач, че дори не е смешно.
Дъдли отново изцвили като магаре, госпожа Райнхарт заподсмърча.
— Ей, вие двамата, не стряскайте пътниците — намеси се Ратнър, дребничкият кондуктор, който вечно изглеждаше така, сякаш се извинява за нещо, и през повечето време мълчеше. Дейвид примигна, за миг помещението потъна в мрак и той видя, че половината глава на Ратнър липсва, а останките от лицето му са обгорени до черно.
— Ще разрушат гарата и ще останете без подслон! — изкрещя Уила. — Няма къде да отидете, шибаняци такива! — Тя бръсна с юмруци сълзите, обливащи страните й. — Защо не дойдете с нас в града? Ще ви покажем пътя. Там поне има хора… и светлини… и музика.
— Мамче, искам да послушам музика — изписука Пами Андрисън.
— Мълчи! — озъби се майка й.
— Ако бяхме мъртви, щяхме да разберем — заяви Бигърс.
— Хвана те натясно, младежо — ухили се Дъдли и намигна на Дейвид. — Какво е станало с нас? Как сме умрели?
— Ами… не знам. — Дейвид погледна Уила, а тя сви рамене и поклати глава.
— Видяхте ли? — злорадо заяви Ратнър. — Влакът дерайлира. Случва се… щях да кажа много често, само дето не е вярно — случва се от време на време на някой железопътен възел…
— Падахме — обади се Пами Андрисън. Дейвид се вгледа в нея и за секунда зърна труп с изгнила рокля. — Надолу, все надолу. После… — Малката изръмжа, притисна една до друга мръсните си длани, сетне разпери ръце, изобразявайки експлозия.
Явно искаше да добави още нещо, обаче майка й внезапно я зашлеви толкова силно, че от устата на малката потече слюнка. Пами невярващо се втренчи в нея и нададе вой, който беше още по-противен от предишното й монотонно припяване.
— Какво съм ти казвала за лъжите, Памела? — изкрещя Джорджия Андрисън и впи пръсти в рамото на детето.
— Не лъже! — извика Уила. — Вагоните излязоха от релсите и полетяха в пропастта! Сега си спомних, сигурно и ти се сети! Признай! Признай! Изписано ти е на лицето! На тъпата физиономия!