Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Предпочиташе да мисли, че влакът им ще дойде преди това, че надеждите им ще го накарат да дойде — обаче не му се вярваше. Дори му хрумна, че след първия силен удар те ще угаснат като пламъчета на свещи под напора на силен вятър, само че и това изглеждаше невероятно. Струваше му се, че ги вижда, след като булдозерите и самосвалите са си отишли — стоят край ръждясалите железопътни релси, облени от лунната светлина, а вятърът от планината надава вой и безмилостно шиба високата трева. Скупчили са се под милиарди звезди и още чакат своя влак.
— Студено ли ти е? — попита Уила.
— Не… защо питаш?
— Потрепери.
— Внезапно ме побиха тръпки… — Той затвори очи и двамата продължиха да танцуват. Понякога се отразяваха в огледалото, а когато изчезваха от поглед, оставаше само кънтримелодия, звучаща в празно помещение, осветявано от неонова планинска верига.
Бягащото момиче
1. Само бързото бягане ще свърши работа.
След смъртта на бебето Емили започна да тича. Първо само до края на алеята, където се навеждаше и обгръщаше глезените си с ръце, после до края на карето и накрая чак до магазинчето на Коузи в подножието на хълма. Там си купуваше хляб, маргарин или нещо сладичко (кексчета с пълнеж или шоколадова глазура), ако не можеше да се сети за друго. В началото вървеше на връщане, ала впоследствие започна да изминава и това разстояние на бегом. И се отказа от кексчетата. Не си беше давала сметка, че захарта намалява болката й. Или че сладкото се е превърнало в нещо като мания за нея. Какъвто и да бе случаят, кексчетата трябваше да се изпарят от живота й. Както и стана. Тичането й бе напълно достатъчно. Според Хенри и то се беше превърнало в нейна „мания“ и тя предполагаше, че навярно е прав.
— Какво казва доктор Стейнър по въпроса? — попита той.
— Доктор Стейнър каза да си скъсам задника от тичане и да накарам проклетите ендорфини7 да се размърдат. — Всъщност изобщо не беше споменавала за бягането пред Сюзан Стейнър, нито пък я бе виждала след погребението на Ейми. — Каза ми, че може и да ми го напише на рецепта, ако толкова настояваш.
Никога не бе срещала затруднения с това да излъже Хенри. Дори и след смъртта на Ейми. „Можем да си направим друго дете“ — ето какво му беше казала, докато седеше до него на леглото, където той потръпваше с кръстосани глезени и обляно в сълзи лице.
Тези думи го успокоиха и това беше добре, но тя знаеше, че никога вече няма да стане майка. Не и при мисълта, че може отново да открие бебето си посивяло и вцепенено в люлката си. Не можеше да преживее отново кошмара с безрезултатната реанимация и истеричното си обаждане на 911, когато операторът я смъмри: „Говорете по-тихо, госпожо, защото не ви разбирам.“ Ала Хенри нямаше защо да знае истината, пък и тя искаше да го утеши, поне като за начало. Защото вярваше, че утехата, а не хлябът крепи живота. Навярно по-късно щеше да успее да намери малко утеха и за себе си. Междувременно беше родила дефектно бебе. В това беше цялата работа. И нямаше никакво намерение да поема този риск отново.
7
Наричани „хормони на щастието“, тези вещества се отделят от организма при спортуване и имат позитивен ефект върху психическата нагласа и настроението. — Б.пр.