Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Ще изпратя Мариет да почисти къщата.
— Татко, няма нужда да го правиш. И аз мога да я изчистя.
— Но аз искам да го направя — каза той. — Къщата и бездруго се нуждае от основно почистване. Стои заключена от близо година. Откакто майка ти умря, не съм се връщал много често на Върмилиън. Все си намирам нещо неотложно, което да свърша тук.
Майката на Ем също бе престанала да бъде Дебра за него. След погребението (беше си отишла от рак на яйчниците) всеки път, когато станеше дума за нея, я наричаше просто „майка ти“.
Ем за малко да попита: „Сигурен ли си, че наистина нямаш нищо против?“, ала после си каза, че това се прави, когато някой непознат предложи да ти направи услуга. Или друг вид „татенце“.
— Искаш да отидеш там, за да бягаш, нали? — попита той. Усещаше усмивката в гласа му. — Плажната ивица е широка, а и пътят е идеален за тичане. Както добре знаеш, между впрочем. И няма да ти се налага да се блъскаш в другите тичащи. Защото Върмилиън ще е тих и необезпокояван от туристи чак до октомври.
— Отивам там, за да помисля. И надявам се — за да преодолея скръбта си.
— Значи всичко е уредено. Искаш ли да ти резервирам билет за самолета?
— Мога и сама да го сторя.
— Естествено. Еми, добре ли си?
— Да.
— Гласът ти звучи така, сякаш си плакала.
— Малко — призна тя и избърса лицето си. — Всичко стана прекалено бързо. — „Като смъртта на Ейми“ — можеше да добави. Дъщеричката й си бе отишла като една изискана малка дама, без да издаде нито звук по бейбифона. „Излизай тихо и не затръшвай вратата“, както често я наставляваше собствената й майка по време на тийнейджърските й години.
— Хенри няма да дойде в хотела и да те безпокои, нали?
Ем долови миг на деликатно колебание преди думата „безпокои“ и се усмихна въпреки сълзите си, които продължаваха да текат.
— Ако питаш дали ще дойде, за да ми тегли един хубав бой… това просто не е в стила му.
— Понякога мъжете проявяват неочаквани за тях черти, когато съпругите им ги напускат… или избягват.
— Не и Хенри. Той не е човек, който да създава проблеми.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш първо в Талахаси?
Тя се поколеба. Част от нея искаше да го стори, ала…
— Имам нужда да остана сама за известно време. Преди да предприема каквото и да било. Всичко стана прекалено бързо — повтори, макар и да подозираше, че се е трупало в продължение на доста време. Дори можеше да е било заложено в основите на брака й.
— Добре. Обичам те, Еми.
— И аз те обичам, татко. Благодаря ти. — Тя преглътна буцата в гърлото си. — За всичко.
Хенри не й създаде никакви проблеми. Дори не я попита откъде се обажда. Каза й:
— Може би не си единствената, която има нужда от малко почивка от брака ни. Може би така е най-добре и за двама ни.
Тя удържа внезапното си желание — което й се стори едновременно тривиално и абсурдно, да му благодари. Мълчанието й изглеждаше като най-добрата тактика. Онова, което съпругът й изрече впоследствие, я накара да се почувства благодарна за избора си.
— На кого ще се обадиш за помощ? На Краля на моторната база?
Този път импулсът, който трябваше да потисне, бе да го попита дали вече е позвънил на майка си. Ала библейският принцип „око за око, зъб за зъб“ никога не решаваше проблемите.
Вместо това отговори с — както се надяваше — равен глас:
— Отивам на Върмилиън Ки. В къщата на баща ми.
— А, в онази барака. — Почти го чу да изсумтява подигравателно. Също като кексчетата с пълнеж и шоколадова глазура къщите с три стаи и без гараж въобще не се вписваха в света на Хенри.
— Когато пристигна там, ще ти се обадя — добави тя.
Продължително мълчание. Представяше си го как стои в кухнята, притиснал чело до стената, а пръстите му стискат слушалката с такава сила, че кокалчетата им са побелели. Изпълнен е с гняв, който се опитва да потисне. Все пак са преживели заедно шест по-скоро хубави, отколкото лоши години. Ем се надяваше, че той ще се справи. Ако наистина го искаше.