Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Трябваше да наваксам с работата през уикенда, Хърбърт се нуждаеше от колата си, за да отиде в Уиндзор на следващия следобед, пък и не съм човек, който решава просто ей така да пренощува на непознато място.
— Добре — казах, — да вървим.
Госпожа Бърд се зае с документацията — преписваше данни от визитната ми картичка, — а аз промърморих някакви учтивости, отдалечих се и отидох да надзърна през отворената задна врата. Стената на къщата и стените на съседните селскостопански постройки: хамбар, гълъбарник и трета сграда с коничен покрив, която по-късно се научих да наричам пещ за сушене на хмел, оформяха вътрешен двор. В средата имаше кръгъл басейн и две дебели гъски се бяха настанили върху затоплената от слънцето повърхност и се носеха царствено сред вълничките, които се гонеха една друга към облицованите с плочи ръбове. Зад басейна паун проверяваше крайчеца на окосената морава, която отделяше добре поддържания двор от моравата с диви цветя, спускаща се към парка в далечината. Цялата огряна от слънцето градина в рамката на сенчестия вход, на който бях застанала, беше като снимка от пролетен ден някога в миналото, оживял отново.
— Прелестно е, нали? — изненадващо се обади госпожа Бърд зад мен, макар да не бях забелязала кога се е приближила. — Чували ли сте за Оливър Сайкс?
Показах, че не съм, тя кимна и доволно ме осветли по въпроса.
— Бил е архитект, доста известен навремето. Ужасно ексцентричен. Живеел в Съсекс, в Пембрук Фарм, но направил някои подобрения по замъка в началото на двайсети век, малко след като Реймънд Блайд се оженил за пръв път и довел жена си тук от Лондон. Това била една от последните работи на Сайкс, преди да замине на обиколка из Европа. Надзиравал строителството на кръгъл басейн, по-голям от нашия, и свършил огромна работа по рова около замъка: превърнал го в огромен пръстен, където да се къпе госпожа Блайд. Говори се, че била отлична плувкиня, много атлетична. Слагали някакъв… — Тя притисна пръст към бузата си и сбърчи чело. — Някакъв химикал… боже, как се казваше? — Дръпна пръста си и повиши глас: — Бърд?
— Меден сулфат — долетя безплътен мъжки глас.
Отново погледнах към канарчето, което тършуваше за семенца в клетката си, после — към снимките по стените.
— Да, да, точно така — продължи госпожа Бърд невъзмутимо, — меден сулфат, за да бъдат водите небесносини. — Въздъхна. — Но това било много отдавна. За жалост, ровът на Сайкс бил запълнен преди десетилетия, а големият му кръгъл басейн сега принадлежи единствено на гъските. Пълен е с пръст и патешки мръсотии. — Тя ми подаде тежък месингов ключ и потупа пръстите ми да го стисна. — Утре ще отидем до замъка. Обещават хубаво време, а гледката от втория мост е прекрасна. Да се срещнем тук в десет?
— Утре имаш среща с викария, скъпа.
Търпеливият и еклив глас отново долетя до нас, но този път успях да установя откъде идва. Едва забележима вратичка, скрита в стената зад рецепцията.
Госпожа Бърд стисна устни и явно се замисли над тази загадъчна поправка, после кимна бавно.
— Бърд е прав. О, жалко. — После грейна: — Няма нищо. Ще ви оставя напътствия, ще приключа в селото възможно най-бързо и ще се срещнем в замъка. Ще останем само един час. Не искам да се натрапваме по-дълго — госпожиците Блайд са много възрастни.
— Един час е чудесно.
По обед можех вече да пътувам обратно за Лондон.
В стаята ми имаше малко легло с балдахин, разположило се алчно по средата, тясно писалище, сгушено под и малко встрани от прозореца от скрепени с олово късчета стъкло, но гледката беше прекрасна. Стаята беше в задната част на къщата и от прозореца се откриваше моравата, която бях видяла долу. Само че от втория етаж се виждаха по-добре възвишенията към замъка, а над гората различих шпила на кулата, устремен към небето.
Върху бюрото някой беше оставил старателно сгънато одеяло за пикник и кошница с плодове за добре дошла. Денят беше уханен, околността — прелестна, затова си взех един банан, стиснах одеялото под мишница и отново се запътих надолу по стълбите с новата ми книга „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.
Във вътрешния двор се носеше сладостно ухание на жасмин и прекрасни бели клонки се спускаха от върха на дървена беседка отстрани на моравата. Едри златни рибки плуваха близо до повърхността на водата в басейна и стрелкаха пълните си телца напред-назад, мъчейки се да уловят следобедното слънце. Беше божествено, но не останах тук. Далечна група дървета ме примамваше и аз се запътих натам през моравата, осеяна с лютичета, поникнали от само себе си сред високите треви. Още не беше съвсем лято, но денят беше топъл и въздухът — сух, затова, докато стигна до дърветата, челото ми беше потно.