Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Сигурно съм се изкашляла самосъжалително в отговор, без да подозирам, че ми предстои да прекрача един праг, от който няма връщане, че в ръцете си държа предмет, чийто простичък външен вид създава измамна представа за огромната му сила. Всички истински читатели имат книга, момент като този, който описвам, а моят настъпи, когато мама ми даде тази оръфана от четене книга от библиотеката. Защото, макар тогава още да не го знаех, след като потънах дълбоко в света на Човека от калта, реалният живот никога вече нямаше да може да се състезава с художествената измислица. Оттогава изпитвам признателност към госпожица Пери, защото, когато е подала този роман на измъчената ми майка и я е насърчила да ми го даде, тя или ме е объркала с по-голямо дете, или е надникнала дълбоко в душата ми и е съзряла зейналата там дупка, която трябва да бъде запълнена. Винаги съм предпочитала да вярвам във второто. В крайна сметка, мисия на всяка библиотекарка е да събира книгите с техните истински читатели.
Отворих пожълтялата корица и книгата ме грабна още от първата глава, където се описва пробуждането на Човека от калта в пълната с лъскава черна кал канавка, от този ужасен миг, когато сърцето ми се разтуптя като обезумяло в гърдите. Нервите ми се изопнаха, кожата ми пламна, пръстите ми тръпнеха от копнежа да обръщам една след друга страниците, изтънели в ъгълчето, тъй като безброй други читатели бяха предприели същото пътуване преди мен. Посетих величествени и страховити места, и то без да ставам от обсипаното с носни кърпички канапе в дневната на родителите ми в предградията. Човека от калта ме държа в плен дни наред, подутото ми лице спадна и се формира бъдещата ми личност.
Погледът ми отново беше привлечен от ръкописната табела — Местни истории — и аз се обърнах към широко усмихналата продавачка.
— Реймънд Блайд местен ли е?
— О, да. — Жената прибра косата си зад ушите: — Със сигурност. Живял е тук и е пишел в замъка Милдърхърст. Там и починал. Това е внушителното имение на няколко километра извън селото. — В гласа й се прокрадна смътна отчаяна нотка. — Поне някога беше внушително.
Реймънд Блайд. Замъкът Милдърхърст. Сърцето ми заблъска силно в гърдите.
— А дали е имал дъщеря?
— Всъщност три.
— Някоя да се е казвала Джунипър?
— Да, най-малката.
Замислих се за мама, за нейния спомен за седемнайсетгодишното момиче, което заредило въздуха с електричество, когато влязло в онази селска зала, спасило я от редичката евакуирани деца, а после изпратило писмо през 1941 година, което разплака мама при пристигането си петдесет години по-късно. И внезапно изпитах нуждата да се облегна на нещо стабилно.
— И трите са все още живи и са си там — продължи продавачката. — Майка ми все повтаря, че има нещо във водата на замъка. И трите са в цветущо здраве. С изключение на вашата Джунипър, разбира се.
— Защо, какво й е?
— Има деменция. Мисля, че се предава в семейството. Тъжна история — говори се, че някога била голяма красавица и много умно момиче, многообещаваща писателка, обаче годеникът й я изоставил по време на войната и след това тя вече не била същата. Побъркала се, не спирала да го чака, но той така и не си дошъл.
Понечих да попитам къде е заминал годеникът, но жената беше набрала скорост и не допускаше да я прекъсват с въпроси.
— Добре, че сестрите й се грижат за нея — не останаха много хора като тези двете, преди все се занимаваха с благотворителност, — иначе щяха да я изпратят в лудница. — Тя се озърна зад гърба си, за да се увери, че сме сами, и се приведе по-близо към мен: — Помня, че като малка Джунипър скиташе из селото и по полето — никого не притесняваше, нищо подобно, просто обикаляше безцелно. Плашеше местните деца, но на децата им е приятно да ги плашиш, нали?
Кимнах охотно и тя продължи:
— Тя беше безобидна, никога не се забъркваше в неприятности, от които да не може да се отърве. А всяко уважаващо себе си село трябва да има местен ексцентрик. — Усмивка трепна на устните й. — Някой, който да прави компания на духовете. Можете да прочетете повече за всички тях ето тук, ако искате — подаде ми тя книгата „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.
— Ще я взема — реших и й подадох банкнота от десет лири. — А също и „Човека от калта“.
Почти бях излязла от магазина с кафявата книжна торба под мишница, когато жената се провикна подире ми: