Сказания за ледената планина

— Вие… — каза той и тръсна глава. Самият той не можеше да прецени какъв точно е този човек.

— Това същество… — продължи той.

— Е мой гост — каза спокойно белокосият, — така че е под моята закрила.

— Това е чудовище! — вдигна меча си паладинът. — Ако сте с него, значи и вие сте чудовище!

— Колко грубо и нерицарско от страна на човек, който нахлува в къщата ми — смъмри го Лихваря.

Леонций се поколеба. Римиел усети, че този странен господин и неговата къща, появила се от нищото, влияят и на паладина. Руните на острието му сякаш помръкнаха.

— Но понеже съм добронамерен, мога да Ви го оставя, за да го заколите, макар че, разбира се, ще настоявам това да не става в дома ми — кротко каза белокосият.

Римиел го изгледа с ужас.

— Но ти… — отвори уста той.

— Млъкни — меко каза белокосият. Вампирът усети как думите го задавят и не излизат от гърлото му.

— Отлично — разведри се погледът на Леонций. — Излизай навън, гадино!

— Чакай — прекъсна го все така спокойният, благ Лихвар. — Не съм казал, че го давам безвъзмездно.

Паладинът го изгледа.

— А как тогава?

— Ами искам първо да поиграем — махна с ръка белокосият към таблото с пуловете. — Една игра на дама например. Ако ти спечелиш, Римиел е твой — и той посочи към онемелия, парализиран вампир. — Но ако спечеля аз, ще искам нещо дребно в замяна — белокосият се замисли. — Например да коленичиш пред мен като рицар.

Паладинът тръсна глава. Той смътно усещаше, че нещо не е наред, но бе като хипнотизиран от този белокос възпитан мъж, който му предлагаше омразното изчадие на тепсия.

Леонций седна и започна играта, без да продума. Играеше дисциплинирано и смело. Дамата бе една от любимите игри на него и сестра му. Изпълни го ярост при спомена и той погледна към отвратителния вампир.

Странно, ала видът на Римиел го изпълни с някаква жал. Могъщият вампир изглеждаше като приклещен в някакви окови, отворил уста в безмълвен писък. Дългите му зъби блестяха.

Белокосият бе по-добър играч на дама. Пуловете му се движеха в някакъв странен ред и той изписваше фигури с тях, от които главата на Леонций се изпълни с пулсиращо главоболие.

Тази игра бе грешка, осъзна той.

Груба, ужасна грешка.

Накрая белокосият победи.

Леонций го погледна с ужас.

Добре облеченият мъж с остри уши го гледаше весело, някак небрежно.

— Искам да коленичиш пред мен — каза той внезапно. Паладинът усети как невидима сила изпълва крайниците му и го заставя да падне на едно коляно, забивайки меч в пода.

— Римиел, разкъсай гърлото му — ведро каза Лихваря. Вампирът го изгледа с ужас, но изглеждаше, че накрая се е освободил от своя плен.

— Ти каза, че няма да го убиваме — изсъска гневно той. Парализираният Леонций не разбра. Защо вампирът не искаше да го убива?

— Не съм казал, че ще го убиваме — отвърна меко белокосият, — затова направи каквото ти се казва.

Римиел се презираше за това, което прави. Ала нямаше избор.

Подозираше, че ако се възпротиви, белокосият отново ще го сграбчи в магическата си хватка.

Въобще не трябваше да търси помощ от този луд, откачен магьосник.