Сказания за ледената планина

Ала това не можеше да продължава вечно. Денят, в който Леонций ги откри, бе страшен. Паладинът правеше впечатление на кротък човек, но щом зърна сестра си — бледа, омаломощена и окървавена в ръцете на вампир — полудя. Извади меча си и замахна да съсече Римиел на място. Острието му грееше, изографисано с магически руни, в които вампирът прочете смъртта си.

Но Жийна посрещна острието и удара, предназначен за него.

И двамата мъже — и Римиел, и Леонций — нададоха вик, който раздра нощта, тишината, замъка и съзиданието. Но паладинът освободи оръжието си и след като склопи очите на сестра си, отново тръгна за мъст, този път решен да довърши съществото, което според него бе отнело живота на Жийна.

А Римиел — посрамен от това, че бе оставил любимата си да умре, посрамен от страха си и от жалкия си инстинкт за самосъхранение — побягна. Той нямаше желание да се бие с рицаря. А пред себе си знаеше, че няма и възможност. Силите му бяха огромни, той можеше да се слива със сенките, бе по-бърз от невестулка и по-силен от трол, ала в онова омагьосано, обсипано с руни острие прочете съдбата си.

И затова отново побягна, съскайки безсилно, чупейки клоните на дърветата по пътя си, отдалечавайки се от замъка, в който бе загубил своята любима. Бягаше дълго, много дълго, когато насред гората видя светлинка. Тя идеше от колиба. Без да знае що да стори, Римиел я приближи и открехна вратата и.

Вътре, на малко столче до маса, на която бяха наредени табло за дама и пулове, стоеше мъж, какъвто вампирът не бе виждал досега. Той бе висок, много слаб и блед, облечен елегантно, което някак си не се връзваше с простата селска обстановка наоколо. Ушите му бяха заострени, а косите — бели като сняг, макар лицето да не бе старо.

— Заповядай — покани го мъжът спокойно, — седни.

Вампирът примигна. До масата вече имаше втори стол, а можеше да се закълне, че допреди малко такъв липсваше.

Римиел потъна в своите сетива на вампир. Нещо около този човек определено не бе наред. Елф, помисли си той. Или елф на мрака?

Ала вампирът бе срещал представители и на двете раси през своя дълъг живот и макар мъжът да приличаше на тях, все пак изглеждаше различен.

— Кой си ти? — попита той.

— Аз съм Лихваря — простичко каза мъжът, — а ти имаш нужда от заем. Затова се появих.

Римиел усети пулсиращо главоболие в главата си. Почувства се странно. Като вампир не страдаше от подобни болежки. Потри слепоочията си.

— Аз съм отвъд заеми и лихви — заяви той и за да подчертае това, оголи дългите си кучешки зъби.

— Но той идва — отвърна Лихваря и се усмихна.

— Кой? — не разбра Римиел.