Сказания за ледената планина
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-97-0
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сказания за ледената планина». Краткое содержание книги:
Книгата включва разказите „Елфът от планината“ и „Лихваря“, публикувани за пръв път преди години в сборника „Мечове в леда“, както и „Водопадът на зората“, роман, който за пръв път излиза на хартия.
В това време избухна още един скандал.
— Но, господарю, дажбите няма да ни стигнат, ако ядем толкова! — говореше един от рицарите, човек с грубовата, червендалеста физиономия и малки очички.
— Тогава ти няма да ядеш толкова много, мазна свиньо! — кресна му русокосият, докато си заделяше някакво много тънко, червено месо, от което устата ми се напълни със слюнка. Не се бях хранил истински през дните, в които бях гонил тези мръсници.
— Е, гладни ли ще си легнем? — облиза се червендалестият, явно упорит човек.
— Да направим сделка — обади се трети, мъж с гъсти вежди и широк нос. — Съгласни сме да гладуваме, но ще ни позволиш да се забавляваме с малката.
Всички се изсмяха доволно, с изключение на сивобрадия и Арно, който зяпна, очевидно ужасен от предложението.
— В никакъв случай — отсече облеченият в черно рицар.
— Ако някой ще се забавлява, това ще съм само аз — обади се Фриц.
— Взимаш всичко хубаво — изръмжа червендалестият.
— Достатъчно — отново се обади сивобрадият. — Тази жена е вещица и е гнусна в очите на Томан, Носителя на Озарението, което всички ние очакваме. Никой няма да я докосва.
Фриц го изгледа гневно, ала се покори, явно усетил, че великият инквизитор няма да прави повече компромиси. Той се обърна с гръб към другарите си и лакомо почна да яде.
— Жан-Клод, щом имаш такава енергия — продължи инквизиторът, — поеми първия пост.
— Да, о превелики — отвърна мъжът с широкия нос, макар и да изгледа сивобрадия с невероятна злоба.
Фриц отдели много малко храна за събратята си, като за младото момче на име Арно не остана почти нищо. Малко храна си взе и инквизиторът, който беше седнал със скръстени крака и гледаше с немигащи очи в нищото.
Изпитах неприятно усещане, сякаш онзи можеше да ме види. Крадешком погледнах Лерта. Тя бе заспала, увиснала във въжетата си. Сърцето ми се сви от съчувствие.
Постепенно всички заспаха; всички без широконосия, който стоеше на поста си, и сивобрадия, който продължи да гледа нощта с немигащи очи. Проклех го безмълвно — явно мръсникът медитираше по някакъв начин. Изкуших се да стрелям по него и да отнема мерзкия му живот с един удар, но нещо ме накара да не предприема този ход. В крайна сметка се прицелих в мъжа, който бе поискал да насили моята Лерта. Припомних си Дум’йас и си дадох сметка за приликата му с този човек. Моята Лерта бе права, хората не изоставаха особено от жреците на Рамакар.
Пуснах стрелата си, която се заби в крака на мъжа. Той изпищя от болка и се наведе, като при това движение шлемът му отзад се понадигна леко и разкри тила му. Пуснах втора стрела и той падна с хъхрене.
— Нападат ни! — високо, но спокойно оповести сивобрадият.
— Какво? — извика сънено Фриц, като погледна към инквизитора. Събратята му се занадигаха от постовете си, надявайки шлемове и вадейки мечове.
— Не си глух — изръмжа му сивобрадият, а в това време аз пуснах втора стрела, като улучих един, който не бе успял да намести добре шлема и бе разкрил гърлото си.
Бяха останали само петима.
Потресен, Фриц скочи на крака.
— Откъде стрелят? — попита той паникьосано.
— От гората — отвърна меко инквизиторът. — Не е ли очевидно?
Пуснах стрела и към него. Той се наведе сякаш случайно и тя се заби в едно невинно дърво. Сетне постави черния си шлем и се изправи спокойно.
Фриц още не бе поставил своя, а се озърташе трескаво напред-назад.
— Хванете го! Убийте го! — истерично нареди той.
— Млъквай, Фриц! — изрева червендалестият. — Крещиш като кокона!
Сетне приближи към мястото, от което бях стрелял. Добре обучен за убиец в Иррхас-Аббат и за ловец от Крау, аз обаче останах незабелязан — една сянка сред дърветата. Очите на червендалестия минаха точно през мен и не различиха нищо.
Той се обърна.
— Къде си, копеле мръсно? — процеди.
— Тук съм — отговорих и изникнах като сянка зад гърба му.
И му прерязах гърлото.
— Убийте го, убийте го! — разкрещя се отново Фриц.
— Хайде де, убийте ме, ако можете — усмихнах се подигравателно аз. Исках да ги изплаша, да им покажа с какво си имат работа.
С най-лошия си кошмар.
С лорд на Мрака.
Единият от рицарите, който не ми бе направил никакво впечатление, се метна към мен, размахал брадва. Парирах удара му с рапирата си и забих кинжал в гърдите му. Острието от звезден метал разкъса бронята като хартия и го удари в сърцето.
Мъжът се строполи в краката ми.
Огледах останалите с мрачна усмивка и накарах очите си да почернеят напълно.
Това бе простичък номер на елфите на мрака, но много впечатляваше останалите раси.