Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

Благородникът повдигна пенснето си и се загледа в огъня.

— Съпругата ми, господин Холмс — каза той, — е била двайсетгодишна, когато баща й е забогатял. Дотогава е расла на воля сред златотърсачите, бродила е по гори и планини и е получила възпитанието си преди всичко от природата, а не от учители. Тя е вироглава, неопитомена и свободна, неспъвана от никакви традиции. Много е импулсивна, дори бих казал — непредвидима. Изключително пряма е и непреклонна. Но никога не бих й дал името, което имам честта да нося — и той многозначително се изкашля, — ако не я смятах за благородна жена. Вярвам, че е способна на геройска саможертва, и мисля, че всичко недостойно я отвращава.

— Имате ли неин портрет?

— Да.

Той отвори един медальон и ни показа портрета на красива млада жена. Беше не фотография, а миниатюра върху слонова кост, като художника чудесно бе изобразил блестящите черни коси, големите тъмни очи и изящните устни. Холмс дълго се вглежда в портрета, после затвори медальона и го върна на лорд Сент Саймън.

— Значи госпожицата пристигна в Лондон и подновихте познанството си?

— Да. Баща й я доведе за сезона. Видяхме се няколко пъти, аз й направих предложение и се оженихме.

— Ако не се лъжа, донесла ви е значителна зестра?

— Нелоша. Не по-голяма от онази, която жените обикновено донасят в нашето семейство.

— И тя остава за вас, след като бракът вече е сключен?

— Не съм се интересувал от тези подробности.

— Напълно естествено. Видяхте ли се с госпожица Дорън в деня преди бракосъчетанието?

— Да.

— В добро настроение ли беше?

— В чудесно настроение. През цялото време говореше за бъдещия ни живот.

— Много интересно. А сутринта в деня на сватбата?

— Беше все така весела.

— После забелязахте ли у нея някаква промяна?

— Да ви кажа право, за пръв път открих колко е горещ темпераментът й. Поводът беше съвсем нищожен и едва ли има някакво отношение към случая.

— Разкажете все пак какво се случи.

— Детинщина, наистина. Докато пристъпвахме назад от олтара, тя изпусна букета си и той падна на една от скамейките. Получи се малко забавяне, но някакъв джентълмен, който седеше там, бързо го вдигна и й го подаде. Когато споменах нещо по повод на случката, тя ми отвърна троснато и докато пътувахме към дома, изглеждаше развълнувана.

— Така. Казвате, че на скамейката е седял някакъв господин. И други хора ли имаше в църквата?

— Да, разбира се! Това не може да се избегне, когато църквата е отворена.

— Джентълменът не беше от приятелите на съпругата ви, така ли?

— Не. Нарекох го джентълмен просто от учтивост, беше някакво незначително лице. Дори не забелязах как изглежда. Но ние, струва ми се, се отклоняваме от случая.

— Значи лейди Сент Саймън се върна от църквата развълнувана. Какво направи, когато влезе в къщата на баща си?

— Видях, че разговаряше с прислужничката си.

— Коя е нейната прислужничка?

— Казва се Алис. Американка е и пристигна с господарката си от Калифорния.