Вътрешно разследване [bg]

Пребърка джобовете си. Бяха празни. Не, чакай. Усети нещо. Беше малка запалка еднодневка. Тя пък от къде се беше взела? Той не пушеше, а в хижата беше ползвал кибрит, за да пали камината. Щракна запалката, вдигна я над главата си и се огледа. Бетонните стени бяха абсолютно голи, не виждаше никакъв отвор или изход, но тъкмо когато запалката опари палеца му, той зърна нещо в сенките отдясно. Изпълзя на колене и отново щракна запалката.

О, господи! Беше скелет. И беше там от много дълго време. По костите нямаше месо, нито коса, само няколко раздърпани парчета плат и кожа. Тогава забеляза, точно когато пламъкът отново започна да пари, че до дясната ръка на скелета имаше нещо.

Нетърпеливо изчака запалката да се поохлади и отново завъртя колелцето с палец. Предметът, който беше видял до ръката на скелета, беше ръждясала нокторезачка, от която стърчеше малката пиличка за нокти. Какво беше правил този човек с пиличката? Дали беше намерил изход?

Отново остави пламъка да изгасне и пое няколко бързи плитки глътки въздух. Заповяда си да не се паникьосва. Още веднъж щракна запалката, за да види какво е правил човекът с пиличката за нокти, и тогава извика от ужас.

Не спря, докато не го заболя гърлото. Призоваваше Калвети да го пусне. Призоваваше Господ да го спаси. Но докато виковете му още кънтяха из помещението, той вече знаеше, че вероятността Калвети да се върне и да го освободи са по-малки от вероятността самият Господ да се пресегне и да отвори вратата над главата му.

Сега разбра защо Калвети не го беше убил. Знаеше и защо Калвети е сложил запалката в джоба му. Калвети искаше той да умре бавно и мъчително — и докато умира, да знае, че няма да дойде спасение в последната минута, че никой няма да го открие и да му помогне. Доминик Калвети искаше той да изстрада една бавна, ужасна смърт, знаейки — с абсолютна сигурност, — че няма надежда.

Знаеше всичко това, защото в бетонната стена над скелета бяха издраскани думите: