Вътрешно разследване [bg]

Специалистът се разгъна, излезе от колата и каза на Демарко да заеме неговото място. Не го погледна. Вместо това опипа с очи хората, които минаваха по тротоара, и прозорците над тях. В дясната си ръка държеше алуминиево куфарче и по някаква причина — може би заради многото филми — Демарко реши, че вътре сигурно има разглобена пушка, чиито части идеално пасват в уплътнените прегради. Зачуди се дали подсъзнателно ще усети как оптичният мерник пропълзява по лицето му и се заковава в средата на челото му.

Докато влизаше в колата, Демарко хвърли поглед на Калвети, който седеше на задната седалка точно зад шофьора. И той се беше облякъл топло — дебел анорак, вълнени панталони и ботуши с дебели подметки. Аноракът беше закопчан догоре, въпреки че температурата в колата беше достатъчна да се отглеждат орхидеи. Старият сицилианец погледна Демарко с празно изражение и безчувствени очи.

Шофьорът даде знак на Демарко да свали прекалено тясното за него скиорско яке, взето назаем от Хари. Провери джобовете и методично го опипа отвътре, за да се увери, че нищо не е скрито под подплатата. След като приключи с якето, той накара Демарко да коленичи на седалката, за да го провери от кръста нагоре, а после му каза да седне обратно и да си протегне краката, за да завърши с обиска. Най-сетне като че ли остана доволен.

— Чист е, шефе. Тук ли да седи, или да се премести при вас?

— Отпред — отсече Калвети. — Господин Лумис ще седне отзад.

На Демарко не му хареса Лумис да седи точно зад него с проклетото алуминиево куфарче.

Веднага щом Лумис затвори вратата, Калвети заповяда:

— Тръгвай, Еди.

Черният линкълн се вля в потока манхатънски таксита като акула в пасаж риба тон.

Демарко се обърна назад към Калвети.

— Мога ли да попитам къде отиваме?

Сам се поздрави, че гласът му прозвуча спокоен и ни най-малко не издаде какво изпитва.

— Млъквай — дрезгаво рече Калвети. — Ще говоря с теб, когато съм готов.

Излязоха от Манхатън по Хенри Хъдсън Паркуей и продължиха на север по Девета магистрала, която вървеше успоредно на река Хъдсън. Докато пътуваха, Демарко се постара да повярва, че е взел правилното решение. Можеше да се опита да се скрие от Морели и Калвети, но в крайна сметка щяха да го намерят. Можеше да се обърне към властите и да помоли за охрана, но нямаше особено доверие на уменията — или желанието — на полицията да го защити. Беше поверил съдбата си в ръцете на Доминик Калвети с надеждата, че любовта на гангстера към внучка му ще надделее над лоялността му към Пол Морели.