Вътрешно разследване [bg]

— Господин Калвети чака отвън, сенаторе. Трябва да ми дадете пистолета, за да влезе. Знаете какъв е.

— Доминик е тук? — попита Морели.

— Да, господине — отговори Еди. — Дайте ми пистолета.

Морели се поколеба, за момент объркан и може би изплашен, но бързо си възвърна самообладанието. Стана от стола, отиде до Еди и му даде пистолета.

— Слава богу, че сте дошли. Сигурно сте проследили този побърканяк. — И той направи знак към Демарко. — Искаше да ме убие.

Еди не каза нищо — лицето му беше подвижно колкото и скалните барелефи на Маунт Ръшмор. Той прибра пистолета на Морели в джоба на палтото си… и удари Морели в лявата страна на тялото с една от огромните си обезобразени ръце.

Демарко чу как ребрата на Морели изхрущяха.

Въздухът напусна дробовете на Морели, той се строполи на земята, сви се в ембрионална поза и се хвана за изпотрошените си ребра.

— Чисто е, шефе — каза Еди.

Калвети влезе сам; Лумис сигурно беше останал в линкълна.

Калвети погледна Морели. Лицето му беше неразгадаемо. Устните му бяха свити в една тънка непреклонна черта.

Калвети беше чул всяка една дума, изречена от Морели. В кобура на Демарко имаше вграден свръхтънък предавател; приемникът беше в алуминиевото куфарче на Лумис. Лумис беше експерт по полицейско наблюдение, който работеше за ФБР и за Доминик Калвети, Калвети беше дал на Демарко пистолета, за да принуди Морели да признае, че е изнасилил доведената си дъщеря, въпреки че Калвети не вярваше, че дори и при смъртна заплаха Морели би изповядал подобен чудовищен грях.

— Доминик, какво правиш? — едва изрече Морели, агонизиращ от болката в ребрата.

Калвети не му отговори. Един поглед бе достатъчен и Еди изрита Морели в ребрата, на същото място, където го беше ударил и първия път, и Морели загуби съзнание.

Калвети огледа за момент проснатото тяло на Морели и после каза на Еди:

— Обади се на брат си да дойде.

После се обърна към Демарко.

— Върни се в колата. Лумис ще те закара до града.

Демарко кимна. Не можеше да говори, защото беше затаил дъх.

— Нали знаеш какво ще се случи, ако продумаш пред когото и да било? — попита Калвети.

Демарко отново кимна.

Калвети се взря в Демарко, очевидно искаше да бъде сигурен, че е разбрал: ако проговори, ще умре. След това погледът му се отмести обратно върху Морели. С немигащите си очи, набръчкано древно лице и дълъг кокалест нос, Калвети приличаше на лешояд, който се кани да вечеря с мърша.

Демарко никога не си беше помислял, че може да изпита някакво съчувствие към Пол Морели, но в този момент беше така. Стана, излезе от хижата и тръгна по заснежената пътека към линкълна.

Не се обърна нито веднъж.