Снайперистът [bg]

— Какво е това, мамка му? — изведнъж извика Джеръми и посочи към някакъв неясен силует, който летеше ниско над хоризонта.

— Руски хеликоптер МИ-28, управляван от йеменски пилот, който в момента прави такава пачка, че изобщо не го интересува какво става долу. Качваме се и пътуваме, ясно?

На хоризонта се появиха светлини. Двамата едновременно отбелязаха, че те не идват от хеликоптера, а са светлини от автомобилни фарове.

— А какво ще стане с онези хора от петролната компания, които оставихме на лагер? Кой ще ги прибере?

— Не ги мисли, те не са от петролната компания — отсече Хесус, после извади от джоба си миниатюрна инфрачервена „светулка“, натисна едно копче и я вдигна над главата си. Грохотът на хеликоптера се засилваше. Джеръми се запита дали невидимата птичка ще изпревари фаровете, които едва ли бяха на повече от петстотин метра от хижите.

— Виж какво… — Хесус изчака още секунда, за да се увери, че пилотът е уловил сигналите му, после тикна апаратчето обратно в джоба си. — Откак съм завършил гимназия, все съм войник. Но никога не съм искал да измислям правилата, само съм ги следвал. Защо според теб оставих Сребърната си звезда в чекмеджето? Защото жена ми и децата ми и до ден-днешен мислят, че съм един шибан готвач!

Джеръми се разтрепери. Не знаеше дали е от студа, тъмнината наоколо, или от обезводняването.

— Това не ти е „Делта“, Хесус — с мъка промърмори той. — Ние сме агенти на ФБР и не бива да убиваме цивилни!

Хеликоптерът увисна на метър от земята, лъхна ги горещ въздух. Не се виждаше дори една светлинка. Джеръми го различи едва когато кацна, и то, защото вдигна облак прах, малко по-светъл в мрака. Витлото причини буря от ситни камъчета, които забарабаниха наоколо.

Хесус побутна партньора си към машината, която щеше да ги отведе обратно в цивилизацията. Автомобилните фарове бяха на не повече от двеста метра и бързо се приближаваха. Нямаше никакво време за губене.

— Животът е сложен — промърмори взводният. — Крайно време е да пораснеш и да си вършиш шибаната работа!