Ловецът на елени

През живота си Хари не се беше смущавал толкова, колкото при тази непосредствена и ожесточена атака на индианската девойка. И наистина тя имаше мощен съюзник в лицето на неговата съвест и докато му говореше така сериозно, гласът й беше напълно женствен и го лишаваше от възможността да се отнесе грубо към нея. А тази мекота в гласа й правеше упрека още по-тежък, понеже му придаваше чистота и правдивост. Както повечето прости хора, той беше виждал в индианците досега само груби и страшни същества, никога не му беше идвало наум, че притежават човешки чувства и че и в дивашка страна може да съществува висока нравственост — съгласувана с обичаите и предразсъдъците, но не по-малко възвишена. С една дума, беше свикнал да гледа на индианците като на същества, съвсем малко над дивите животни, които върлуват из горите, и беше склонен да се отнася към тях като към такива независимо дали се ръководеше от интерес, или от прищявка. И все пак, макар и да беше смутен от тези укори, едва ли можеше да се каже, че красивият варварин се разкайваше. Съвестта му бе заговорила твърде енергично, за да му позволи да се развика сърдито, а може би той вече чувстваше, че е извършил деяние, което с право би поставило под съмнение мъжеството му. И все пак, вместо да се разкае или да отговори на простия, но непресторен укор на Вах-та!-вах, той се отдалечи като човек, който счита, че спорът с жени е под достойнството му.

В това време салът продължаваше да се движи напред и докато под дърветата се разиграваше сцената с факлите, навлезе навътре в езерото. Хътър беше побързал да го отдалечи от брега, понеже изпитваше инстинктивен страх от отмъщението на индианците.

Измина един час в мрачно мълчание и никой не направи опит да го наруши. Вах-та!-вах се беше завърнала в своето твърдо легло, а Чингачгук спеше на предната част на сала. Само Хътър и Хари останаха будни. Хътър управляваше кормилото, а по-младият му спътник мислеше за постъпката си с упоритостта на човек, несвикнал да признава своите грешки; при все това червеят, който никога не умира, не преставаше да гризе сърцето му.

Това ставаше горе-долу по времето, когато Джудит и Хети стигнаха средата на езерото и бяха легнали да си починат в бавно тласканата от вятъра лодка.

Макар помрачена от облаците, нощта беше спокойна. През това годишно време обикновено не се извиваха бури, а онези, които се разразяваха през месец юни в самотното езеро, макар и често пъти силни, винаги биваха кратки. Все пак духаше обичайният нощен вятър, който галеше върховете на дърветата, но рядко се спущаше към огледалната повърхност на езерото, носеше се малко над нея, наситен с онази влага, която непрестанно се издигаше от горите и обикновено не достигаше много далеч в каквато и да било посока. Този вятър непрекъснато менеше посоката си, защото тя зависеше, разбира се, от разположението на хълмовете — виновници за омаломощаването дори на свежите бризи и за превръщането на слабите усилия на нощния полъх в нещо като капризни и непостоянни въздишки на гората.