Златната клонка

При племената, населяващи устието на р. Ванигела, в Нова Гвинея, „онзи, който е отнел човешки живот, се смята за опетнен, докато не се подложи на определени церемонии — колкото е възможно по-скоро, като чрез тях той пречиства себе си и оръжието. Направи ли ги, се връща в селото и сяда върху гредите на жертвената платформа. До него никой не се доближава, нито пък му обръща някакво внимание. Приготвят му къща, която се обслужва от две или три малки момчета. Той може да яде само печени банани, при това средната им част — краищата се хвърлят. На третия ден от усамотението приятелите му устройват гощавка. Освен това му приготвят нова превръзка за слабините. Тя се нарича «иви поро». На другия ден човекът слага най-хубавите си украшения и значките за всеки убит враг, излиза напълно въоръжен и минава тържествено през селото. На следния ден устройват лов и от убития дивеч отделят кенгуру. Разпорват го и натриват гърба на човека с далака и черния дроб на животното. След това той се отправя тържествено до най-близкия водоем и разкрачен се мие. Всички млади и неизпитани бойци плуват между краката му. Смята се, че това им придава смелост и сила. Призори на другия ден той изскача от къщата си напълно въоръжен и вика високо името на своята жертва. Убеден, че е изплашил както трябва душата на мъртвия, се връща у дома. Друг начин да се подплаши духът е да се тропа по дъските на пода и да се палят огньове. Пречистването приключва след още един ден. Тогава човекът може да влезе в къщата при жена си.“

Когато група ловци на глави от Виндсен, Холандска Нова Гвинея, е имала сполука и се приближава към къщи, тя съобщава за връщането и успеха, като хората надуват черупки от тритони. Освен това канутата им са накичени с клони. Лицата на хората, взели глави, са почернени с въглен. Ако няколко души са убили заедно враг, те си поделят главата му. Винаги преценяват времето си така, че да пристигнат рано сутрин. Гребат към селото и вдигат голям шум, а жените стоят на покритите преддверия на къщите готови да танцуват. Канутата преминават край zoom stam, т.е. къщата, в която живеят младите мъже. Докато минават, убийците хвърлят по стените и на покрива на сградата толкова заострени бамбукови пръчки, колкото врагове са убили. Прекарват деня много тихо. От време на време бият барабани или надуват раковини. Друг път удрят по стените на къщите и крещят високо, за да прогонят духовете на убитите. По същия начин ябимите от о. Нова Гвинея вярват, че душата на убития преследва убиеца си и се стреми да му стори зло. Затова я прогонват с викове и биене на барабани. Обитателите на островите Фиджи често заравяли живи хора и тогава с падането на нощта вдигали голям шум е бамбукови пръчки, раковини и т.н., за да подплашат душата, та да не се опитва да се втурне у дома си. А за да направят къщата неприветлива за нея, разрушават я и я посипват с всичко, което според тях е най-отблъскващо. Често вечер, след като са измъчвали до смърт някой пленник, американските индианци тичали из селото е ужасни крясъци, удряли с тояги по покъщнината, по стените и покривите на колибите, за да попречат на душата на жертвата да се настани там и да си отмъсти за мъките, които тялото й е изпитало. „Веднъж — пише един пътешественик, — като приближих през нощта едно село на отави, заварих суматоха. Те се занимаваха с това да вдигат колкото се може повече шум и да издават по-разнородни звуци. Запитах и разбрах, че неотдавна между отавите и кикапу се водила битка и целта на врявата била да попречи на душите на убитите бойци да влязат в селото.“