Златната клонка

А когато младите воини на северноамериканските индианци натчеи заловели първия си скалп, били принудени да спазват определени правила на въздържание в продължение на шест месеца. Не трябвало да спят с жените си и да ядат месо. Можели да ядат само риба и качамак. Смятало се, че ако нарушат тези правила, душата на убития от тях човек ще ги умъртви с магия, няма повече да имат успех над враговете си и най-малката рана ще бъде фатална за тях. Ако индианец чоктау убие враг и вземе скалпа му, започва едномесечен траур, по време на който не реши косата си, а ако го сърби главата, трябвало да я чеше със специална малка пръчица, привързана на пояса му. Този церемониален траур за убитите врагове бил нещо обикновено сред северноамериканските индианци.

Виждаме как воините, отнели живота на враг в битка, са временно изолирани от събратята си и особено от жените си и преди да ги допуснат отново в обществото, трябва да се подложат на известни пречистващи церемонии. След като усамотяването и изкупителните ритуали, които трябвало да изпълнят, били предназначени не за друго, а както имаме основание да вярваме, да отблъснат, уплашат или умилостивят гневния дух на убития, можем спокойно да предположим, че сходното пречистване, приложено към убийци, опетнили ръцете си с кръвта на съплеменник, първоначално е имало същото значение и по-късната идея за морално или духовно възраждане чрез умиване, постене и т.н. е едно тълкуване на стария обичай, което дават хората, надраснали примитивните начини на мислене. Предположението ще се потвърди, ако успеем да докажем, че диваците действително са налагали определени ограничения на убийците на съплеменниците си от страх, че са преследвани от душите на своите жертви. Такава възможност ни дават северноамериканските омахи. У тях роднините на убития имали право да убият убиеца, но те понякога се отказвали от това и се съгласявали да приемат в замяна подаръци. Когато животът на убиеца бил пожален, той трябвало да спазва определени строги правила за период от две до четири години. Трябвало да ходи бос, да не яде топла храна, да не говори на висок глас, да не се оглежда. Бил принуден да се завива непрекъснато в наметката си и тя да е стегната около врата даже и в най-горещо време. Не бивало да я оставя да виси свободно или да се разтваря. Не можел да размахва ръце, а трябвало да ги държи притиснати към тялото си. Не му се разрешавало да реши косата си и тя да се развява от вятъра. Когато племето излизало на лов, той опъвал вигвама си на няколкостотин метра от останалите, „иначе духът на неговата жертва щял да вдигне силен вятър и да причини зло“. Само на един от роднините му се разрешавало да остава при него, защото казвали: „Ако се храним с онзи, когото Ваканда мрази, Ваканда и нас ще намрази.“ Понякога човекът бродел нощем, ридаел и се каел за своята простъпка. В края на дългата изолация роднините на убития, като чували как ридае, казвали: „Достатъчно. Тръгвай да вървиш с хората. Сложи си мокасини и носи хубава наметка.“ В този случай причината да държат убиеца на значително разстояние от ловците по време на лов показва, че и всички останали ограничения му се налагат, защото го преследва душата на убития и е опасен. Древните гърци смятали, че душата на току-що убития е сърдита на своя убиец и го безпокои. Затова неволно убилият трябвало да напусне страната си за една година, докато гневът на убития се поуспокои. Освен това убиецът не можел да се прибере, докато не се направи жертвоприношение и не се извърши церемония на пречистване. Ако се случело жертвата да е чужденец, убиецът трябвало да бъде далеч не само от своята собствена страна, но и от страната на убития. Легендата за майцеубиеца Орест, който скитал от място на място, преследван от фурните на убитата си майка, и никой не сядал да яде с него месо, и никой не го приемал у дома си, докато не се пречистил, отразява съвсем точно действителния страх на гърците от човека, преследван от разгневен дух.