Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Особени инструкции се дадоха още за избраните депутати, че тия трябва да влязат в Панагюрище един по един, всеки да се нарече, че е дошел уж да върши някоя частна работа, тъй щото да не привличат вниманието на дяволития Даут онбаши, който, макар и да беше положителна нула в селото, но все можеше пак да направи някоя беля. По тая причина, когато започнаха да капят депутатите след няколко деня, любопитно бе да слуша човек техните официални отговори, защо са дошли в Панагюрище.
Един носеше на гърба си кожи, други няколко топа шаяк, трети си беше вързал главата, че го боли уж зъбът, четвърти продаваше нещо и т.н. Тяхното свърталище беше ханът на братя Дринови, близо до селския мост.
Мнозина от представителите или по тяхно собствено желание, или че нарочно ги викаше Бенковски за някои сведения, явяваха се при него, които той запитваше за разни неща. Двама от тия последните, доволно развити хора, много по-горе от селяните, когато бяха се представили, той ги попита между другото има ли в селото им тайна полиция.
— Имаме си — отговориха двамата представители, които стояха на крака, като че да бяха дошли да си подписват тескеретата.
— А каква е най-голямата длъжност на тая ваша тайна полиция? — запита Бенковски втори път, понеже от отговора на представителите се виждаше, че те казаха „имаме си“ само да удовлетворят строгия запитвач.
— Полека-лека, сега се учим — отговориха представителите заедно с подигание на рамената си.
— Каква е длъжността на тайната ви полиция, питам аз! — извика Бенковски не вече с приятелски тон.
Двамата гости започнаха да се гледат един други, като да искаха да се обвиняват взаимно.
— Прости ни, господине. Ние не знаем що ще да каже тайна полиция — отговориха те с умоляющи глас.
Това бе в характера на Бенковски — да конфузи своите посетители, били те богати, или сиромаси, учени или прости. Помня един ден, когато бяха дошли двама души богаташи от джелепския еснаф, нарочно изпратени от Панагюрския комитет, за да им се вземе някоя пара, за което беше известен и Бенковски.
Тия влязоха в стаята и се спряха до вратата.
— Защо сте дошли? — попита Бенковски, който в това време крачеше из стаята назад-напред, въоръжен с два револвера и с аджемска кама.
— Ех, да ви се порадваме — отговори единът от джелепите с нелицемерна наивност.
— Как да ни се порадвате? Нима ние сме писани яйца? Гледайте ме де! — питаше той диктаторски невинните хорица и със скръстени ръце застана напредя им да го гледат. Тия се смутиха; чупеха ръце неволно и не знаеха що да отговарят на тоя български деребей.
— Като чухме, че сте дошли да освобождавате народа и искате щото всеки българин да нарами пушката, за което ние не сме достойни, то дойдохме да ви питаме не е ли възможно да спомогнем за тая работа с някоя пара — каза най-после един от двамата.
— Само това ли е било? — отговори Бенковски, като се преструваше, че нищо не знае. — Вие можехте да се отнесете за тая цел и до Кирила хаджи Симеонов (касиера на Панагюрския комитет); но като сте дошли, казвайте, какво ще дадете?
— Знаете, че засега алъш-веришът не върви добре — започна другият джелепин, малко по-свободно.
— Аз те не питам тебе що си ял вчера! — извика Бенковски и тропна с крака си. — Казвайте колко пари ще дадете!…
Пожертвованието на джелепите надминуваше сумата сто турски лири, с прибавление и на два ата, които един от тях обеща да подари на комитета.
— Трябва да знаете, господа, че ние не сме дошли да просим за черкова или за поправянието на някой съборен манастир, но царство ще да освобождаваме — говореше той. — Всичко, щото дадете, ще да ви се върне двойно и тройно от бъдещото българско съкровище.