Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— Когато се освободи България, тебе ще да направим български екзарх в разбунтуваната област, с титла „Поп Грую Бански, II екзарх български“ — казваше му Бенковски на смях.
— Две слънца не можат да греят под едно небе — отговаряше нашият свещеник, а после прибавяше: — Който ме е направил поп, грях да му е на душата… — Това изражение той казваше в друга форма, но аз го облагородих.
Твърде драго биваше на поп Грую да кръщава нововведени членове на революционерния комитет. Щом станеше дума, че има да се кълнат нови работници, той изтегляше патрахила из паласката, смачкан и огърчен, обесваше го на врата си, дръпваше и дългата си сабля, ако това ставаше нощно време, и заставаше пред мустакатия кръщелник.
— Хубаво си опичай ума, че клетвата е страшна или не, но — виждаш ли я тая? — говореше той после обреда, като показваше широкото острило на саблята си на оногова, когото кръщаваше.
Разказваха, че един път, когато той причестявал благословени християни в черкова, през великите пости, научава се, че има няколко души, които искат да се кълнат. На минутата той слага светата комка настрана, вика просителите в олтара и скоро-скоро ги привежда под клетва.
По-нататък аз се задължавам да позапознавам сегаз-тогаз читателите със свещеник Груя; а сега ще да продължа своя разказ.
Докато отминем от Панагюрище, ние мълчехме, но щом настъпихме в раззеленената вече гора, дружината се провикна да пее, като че да бяхме не бунтовници, а привилегировани бегликчии, Бенковски, който се беше карал с панагюрци до тръгванието ни от селото за различни неспоразумения, при величествения вид на гората, осветена от ясната месечника — всичко бе забравил. Нощта беше една от най-прелестните; радвахме се ние, драго ставаше и на конете, които пръхтяха, понавеждаха глава надолу и отскачаха напред. Тих ветрец, изпълнен с благоуханна миризма, който пристигаше до нас, след като препътуваше през средньогорските разкошни полени, играеше си с гривите на нашите коне; а хитрият кос — черна птица — свиреше като хайдутин татък нейде из тъмното усое.
Според разказванието на нашите водачи, които нарочно бяха изпратени да ни отведат на Оборище, само през една-две хайдушки пътеки можело да се достигне до това чудно място. Тия пътеки били завардени от силна стража на няколко места. Тук съм длъжен да ви кажа, че освен депутатите, стражарите и пр. тая нощ можеше да има из гората в околността на Оборище до 500 души хора, надошли от околните села. Пътеката, през която трябваше да минем ние, се пазеше от три стражи, поставени на различни точки, на които бяха дадени особени пароли. Другояче бе невъзможно да се премине, ставаше човек на решето от мечкарските шишинета.
Щом се отбихме от големия път и нагазихме в гората из една малка пътечка, която действително беше хайдушка, защото шумките ни закачаха и от двете страни, чу се глас из краището, без да се види човекът, който ни питаше: „Кой живей?“ (Това беше първата стража.) Ние дадохме съответствующата парола и около 25–30 души въоръжени момци изскочиха от пусиите си, които представиха почетно оръжие на войводата, когото познаваха, като си държаха пушките не по солдашки, а на рамо. Тия ни поздравиха с думите: „Да живее България!“ (тогава нямаше ура) — и се върнаха пак на първото си място — гъстата шума. Това същото се случи и на останалите две стражи, които бяха поставени в едно разстояние от половин час място. Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката тясна. Когато преминахме и третата стража, ние трябваше да оставим вече равнината и да тръгнем без никакъв път от лявата страна на една стръмна долина, из която шумтеше монотонно малка балканска речичка. Тук, на това място, всички трябваше да слезем от конете, защото яздението ставаше решително невъзможно. Освен че гората беше достатъчно гъста, имаше и много дървета, нападали по земята от времето и вятъра, които ми задръстяха пътя със своите сухи клони, вирнати нагоре. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място и по тая причина пътуванието ни ставаше още по-трудно, защото не можехме да видим где стъпаме и какво има напредя ни.
После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едвам можеше да се зърне през листето на гората. Мнозина помислиха, че сме вече стигнали на мястото на събранието, но водачите отговориха, че има още около половина час място; а светлината, която гледахме, не беше друго нищо освен фенери, покачени по дърветата, за да ни показват пътя и лошите места, гдето трябва да бъдем предпазливи. И действително, тук имаше такива стръмнини, в които твърде лесно можеше да се сгромоляса човек, а особено конете. Преди да минем ние, един от депутатите паднал по тия места, на когото главата се пукна на две половини; мисля, че той почина на втория ден още, преди да види нещастникът развяванието на българския байряк! Имаше и много коне, които станаха жертва на това място.