Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Скоро ние достигнахме до зеленото буково дърво, на което беше окачено малко книжно фенерче. Гореше то преспокойно между другите колосални букове, на които слабата му светлина придаваше фантастически вид. Оттук нататък се виждаха напред ни ред други фенери по левия бряг на долината, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица, само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че да бяха мряморни колони. Ние се провирахме измежду гъстите шумки, които ни шибаха по лицата.
До дървото на първия фенер стояха трима-четирма души, нарочно изпратени да ни посрещнат, понеже в Оборище знаеха вече за нашето идване. Тия последните не ни попитаха кои сме, понеже знаеха, че ако бяхме лошави хора, по никой начин не можехме да достигнем до дървото на първия фенер. След като ни поздравиха с обикновеното „да живей!“, на което ехото се отражи в кичестите клонове на буковете, тия се изгубиха отпредя ни като вихрушка. Бенковски и тук не можа да се въздържи от своето буйство, без да гледа на поздравленията, които се правеха повечето за него. Той забележи със свойствения нему диктаторски тон на тримата нови водачи, че само на мечки се вика с такъв висок глас и че тия трябва да знаят, че султанът е още господар на тия места. Водачите отговориха, че тия се намират на такова място, гдето и умрелите султани да дойдат, пак не ще можат да ги намерят. Тия последните носеха със себе си друг един фенер, който въртяха във вид на колело, за да ни показват где са.
Всинца горехме от любопитство да стигнем по-скоро на това чудно Оборище, което вместяваше върховната власт на половината от Пловдивския санджак.
— Ето Оборище! Гледайте там долу в трапа, гдето светят огньовете — каза един от тримата водачи, които се бяха спрели на едно високо място.
Напредя ни се представи такава очарователна картина, на която дълго време не можахме да се нагледаме. Посред гъстата шума на високите букови дървета, находяще се между две високи бърда, в най-ниското място, там, гдето тъмнееше като в рог, издигаше се между двете теснини на бърдата голямо светливо кълбо, като че долу на земята да имаше да гори някое здание, на което се отражаваха сами лучите.
— Тая светлина е от фенерите и от накладепите огньове — прибавиха водачите.
Колкото се доближавахме до светлото кълбо, толкова то ни се виждаше по-голямо и величествено. След малко, когато се навалихме вече към речичката, захванаха да достигат до нас гласовете на депутатите, като се разговаряха помежду си. Един от тримата ни водачи се затече напред да извести в събранието за пристиганието ни.
Когато се доближихме вече до същото Оборище, което стоеше напредя ни във всичкото свое величие, осветено с много огньове и фенери, закачени по дърветата, като че да беше театър, и когато видяхме, че депутатите се строят в ред, за да отдадат приличните почести на войводата (т.е. на Бенковски), то и той заповяда на своята свита да тръгне в ред, двама по двама. Както виждате, случаят бе твърде сгоден за свещеник Груя, за да продаде един чалъм, а особено като знаеше, че измежду депутатите имаше мнозина негови събратя-свещеници. Бързо той извади патрахила си, постъкми своите жълтоглави пищови, извади си косата навън, която разпусна по плещите си, изтегли саблята си навън и с кръст в едната ръка смахмузи коня си към Оборище, гдето чакаха около стотина развълнувани сърца. Дружината запя бунтовен марш и последва поп Груя, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка… Блажени минути!…
Щом нашата дружина прегази малката речичка, за която споменах по-горе, и стъпи вече в землището на Оборище, оглушително „да живей!“, което се даде от всичките депутати, разтрепера гората. Това „да живей!“ се придружи с изгърмяванието на няколко пушки, куршумите на която, подплеснати от клонищата на някое дърво, грозно пищяха над главите ни. Ние преминахме тържествено покрай два реда депутати, с голи ножове в ръка, всеобщо целувание и „добре дошли“ приехме от всичките. И в тая минута, когато здравият разум мълчеше пред самодържавието на чувствата, Бенковски не закъсня да забележи на депутатите, че те не правят добре, като си хабят куршумите на вятъра, които ще дойде време да струват по една жълтица единът.