Записки по българските въстания

По едно време той се усети; стана като попарен от мястото си, приближи се до Ивана, когото попита нещо, обърна се да ме изгледа още един път, тръпна към вратата, а после се върна да поиска извинение.

— Прости ме, господине! Много сбърках — говореше той с прекалено благоговение.

В Панагюрище не бяха се завърнали още ни Волов, ни Бенковски. Па нямаше и нужда от тях в тава село — огънят гореше и така, без пламъка на чуждо раздухвание.

Чаках аз тяхното пристигание няколко деня. В разстояние на това време бях честит да се сподобия да копая дупка в Гешеновия хан за туряние на вар и да варя ракия, разбира се, не наистина, както на манастира, но само да се намирам на работа. Когато копаехме дупката за вара, имах за другар някого си Иван Кобилата, който беше се условил с Гешенова векилин по него време в конака, че по наступающите празници, Възкресение, щял да му даде нож, сребърни пищови и арнаутска риза, за да вземе участие в селската стража, която се приготовляваше да пази тишината около хорото.

Наближаваше Възкресение. Едва ли панагюрци бяха посрещали така тържествено и така весело тоя християнски празник от съществованието на селото им и досега. Още от разпетия петък въоружена стража, на брой до 20–25 души, всичките горещи съзаклятници в революционерния комитет, въоръжени, както се следва, със светли като огледало оръжия, с подсукани мустаки и кривнати калпаци, пречеха тържествено из улиците; мало и голямо се трупаше по портите да изгледва пазителите уж на тишината не като селски стражари, а бъдещи бунтовници, понеже всеки ги знаеше на кой господ слугуват. Мина се Възкресение, дойде ред да се отпразнува великият петък, в който ден става сбор на Панагюрище, на мястото на „Св. Петка“, малък параклисец, находящ се над селото отгоре, на едно високо място. То не бе сбор в пълна смисъл на тая дума, но нещо много по-велико, много по-тържествено. После пладне писнаха около 20–30 гайди, загърмяха циганските тъпани, като че всесилният султан отиваше на лов; народът от Панагюрище и околията, мало и голямо, старо н младо на тумби, тумби, пъплеше въз баира над селото отгоре към гореказания храм. Всяко отделение, всяка избрана дружина приятели и едномисленици се предвождаше от една-две гайди или поне от един тъпан. Подир тях вървяха малки момчета или цигани, които носеха големите бъклици и едно-друго за ядение. Друго едно отделение идеше, състоящо се от разгърдени цигани с червени антерии и лисичи опашки на главите, които предвождаха няколко ясногласи зурли. Тоя отдел съставляваше пехливанското тяло, т.е. гладиаторите, казано учено, които нарочно бяха дошли от околните села да увеличат удоволствието на панагюрци с трошението на собствените свои кости. Това отделение дигаше най-големия шум, като че се състоеше от хиляди души.