Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Мъжът със зеления анорак при прозореца се обърна да погледне.
— Спокойно — каза Аби. — Просто трябва да ида до двете нули.
Преди някой да успее да я спре, тя влезе през дървената врата в клозета и го заключи. Ослуша се за стъпки, за чукане по вратата, но нищо подобно не се случи. Тоалетната се намираше в задната част на кафенето — задънена улица без прозорци. Нямаше нужда да се тревожат, че ще избяга оттук.
Погледна часовника си и се захвана за работа.
Първо пусна капака на клозетната чиния и извади лист хартия от якето си. Това беше изображението на сканирания от Грубер папирус, отпечатано на чиста хартия, така че буквите бяха ясни и четливи. Тя сложи листа върху капака на тоалетната, след това откачи огърлицата и я постави върху текста.
Златото пасна съвсем точно — квадратните очертания на огърлицата и квадратните очертания на текста. Аби се вгледа по-внимателно и изруга от тихо удивление. Всяко от стъклените мъниста, които осейваха златото, се подреждаше върху точно определена буква.
Тя провери колко е часът. Беше минала една минута.
С треперещи ръце извади лупата, която беше купила в Задар, и прочете всички букви, които можеше да види през мънистата. Загради ги с молив на хартията, а след това очерта линиите на златото върху тях — в случай че и това се окажеше важно.
Минали са три минути.
Извади малък дигитален апарат от джоба си и снима огърлицата, разположена върху текста, като го доближи колкото можеше повече. После измъкна картата с паметта, уви я в малко парче хартия и я пъхна в сутиена си. Вдигна огърлицата и я закопча на шията си. Накрая вдигна капака на чинията, пусна вътре фотоапарата и лупата, след това накъса копието на папируса и дръпна водата.
Ако не намерят фотоапарат, няма да търсят снимки.
Цялата работа й отне пет минути и половина. За всеки случай изми ръцете си, ако някой реши да я подуши, и излезе. Марк седеше нерешително на мястото си, почти готов да скочи на крака. Мъжа в зеления анорак го нямаше.
— Майкъл не е в хотел „Марян“ — обяви Марк. Гласът му прозвуча ядосано. — Човекът на рецепцията каза, че се регистрирал преди час, но стаята е празна.
Не им отне много време. Тя се опита да си придаде примирително изражение.
— Може да е излязъл да се поразходи. Пътувахме почти четиринайсет часа.
— Защо не го доведе?
— Защото той не е луд да влезе в ограден със стена град, който бъка от агенти на МИ6.
— Ти ли му каза, че сме тук?
— Не.
— Той има ли ти доверие?
— Може би. Вероятно не. — Тя разигра известно раздразнение. — Майкъл убеди света, че е мъртъв, а след това така добре скри следите си, че нито вие, нито Драгович успяхте да го намерите. Нима си мислиш, че ще седи в някаква спалня и ще гледа телевизия, докато аз се срещам с хора, които искат да го арестуват? Ако бях на негово място, щях да седна в кафенето до хотела, за да видя дали някой главорез дюстабанлия ще долети да търси Майкъл Ласкарис.
Марк присви очи.
— Как дойдохте тук?
— С кола.
— Марка, модел?
— Синя.
Той точно се готвеше да каже нещо покровителствено и стереотипно, но млъкна, защото осъзна, че тя си играе с него.
— „Шкода Фабия“, лимузина, не помня номера.
Този път Марк не си направи труда да се преструва по телефона. Бутна стола назад и се изправи. Аби видя през прозореца полата да се червенее между колоните от другата страна на улицата.
— Къде отиваш?
— Ние. Оставаш с мен, докато не хванем Майкъл.
— Глупости. Ако е видял хората ви, вече е разбрал, че съм го предала. — Тя стана и си облече якето. — Ще се погрижа сама за себе си.
— Ела с мен — каза той. Не беше заповед, а по-скоро молба. За миг щеше да повярва, че го е грижа за нея. — Имам кола, която чака на крайбрежния булевард. Освен това чисто нов паспорт. След три часа можеш да си в безопасност у дома. Можеш да си върнеш живота.
Всъщност защо не? Край на бягането. Край на мотаенето из тези бетонни градове на края на света, където всеки ден се буди, без да знае дали ще живее или ще умре и защо. Да се махне от студа и да се върне обратно на топло44.
Обаче какъв беше нейният живот всъщност? Празен апартамент в Лондон и работа, която повече няма да й разрешат да върши. Провален брак, приятели, които не е виждала от години. Изгубена вяра. Вече беше стигнала твърде далеч по този път.
44
Алюзия за романа на Джон льо Каре „Шпионинът, който дойде от студа“. — Б.пр.