Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
— Ето тук за опростяване на работата — каза м’сю Пиер — е готово менюто на последните желания. Можеш да си избереш едно и само едно. Ще ти ги прочета на глас. Ето: чаша вино; кратко пребиваване в тоалетната; бърз оглед на затворническата колекция от снимки с особено естество; или… ама какво е това… изготвяне на обръщение към дирекцията с изразяване… с изразяване на благодарност за внимателното… А, без тези работи — ти си го вмъкнал, Родриг, подлец такъв. Не разбирам кой те е карал. В официален документ. Спрямо мене това е повече от възмутително — след като съм толкова прецизен в смисъл на законите, толкова се старая…
М’сю Пиер, кипнал, плесна картончето на пода, Родриг начаса го вдигна, поглади го, като мрънкаше виновно:
— Ама не се ядосвайте… не съм аз, този палячо Ромка… нали зная реда. Тук всичко си е редовно… дежурните желания… а може и по поръчка…
— Възмутително! Нетърпимо! — кряскаше м’сю Пиер, като крачеше из килията. — Не се чувствувам добре, обаче си изпълнявам задълженията. Гощават ме с развалена риба, пробутват ми някаква уличница, държат се с мен направо безобразно, а после искат от мен изрядна работа. А, не! Баста! Чашата на дългото ми търпение е изпита! Направо отказвам — правете каквото искате, сечете, кълцайте, справяйте се както си знаете, чупете ми инструмента…
— Публиката е луда по вас — изрече подмазвачът Роман, — умоляваме ви, успокойте се, маестро. Ако има нещо не в ред, то е в резултат на недомислие, на глупост, на прекалено усърдна глупост — и нищо друго! Хайде, простете ни. Галенико на жените, всеобщи любимецо, сменете гневния израз на лицето си с усмивка, с която той е свикнал от…
— Хайде, хайде, бъбривецо — вече омеквайки, измърмори м’сю Пиер, — във всеки случай по-добросъвестно си гледам работата от някои други. Добре, прощавам ви. Но все пак трябва да решим за това проклето последно желание. Е, какво си избра? — попита той Цинцинат (незабелязано приседнал на кревата). — По-живо, по-живо. Искам най-сетне да се отърва, а нервните няма защо да гледат.
— Да допиша нещо — прошепна полувъпросително Цинцинат, но после се смръщи, напрегнал мисълта си, и изведнъж разбра, че всъщност вече всичко е дописано.
— Не го разбирам какво говори — каза м’сю Пиер. — Може някой да го разбира, но аз — не.
Цинцинат вдигна глава.
— Вижте какво — произнесе той отчетливо, — моля за три минути — излезте през това време или поне млъкнете, — да, три минути антракт, след което, така да бъде, ще доиграя с вас тази безсмислена пиеса.
— Последно — две и половина — каза м’сю Пиер и извади дебелото си часовниче, — хайде отстъпи половинка, а, братко? Не желаеш ли? Добре, граби ме — съгласен съм.
Той се подпря в непринудена поза на стената; Роман и Родриг последваха примера му, но кракът на Родриг се подгъна и той за малко да падне — като при това панически погледна маестрото.
— Шшт, калпазанино — изсъска му м’сю Пиер. — И изобщо какво сте се разпуснали такива? Я ръцете вън от джобовете! Да си опичате ума… (С ръмжене седна на стола.) Има за тебе работа тук, Родка — можеш полека-лека да започваш да почистваш; само да не вдигаш много шум.
Подадоха метлата на Родриг през вратата и той се развъртя.
Най-напред с края на метлата изби напълно решетката в дъното на прозореца, дочу се като от бездна далечно, слабо ура и в килията лъхна свеж въздух — листата литнаха от масата и Родриг ги бръсна в ъгъла. Сетне отново с метлата смъкна сивата дебела паяжина и с нея паяка, който бе лелеян някога. От нямане какво да прави с паяка се зае Роман. Изработен грубо, но забавно, той се състоеше от обло плюшено тяло с ритащи пружинени крачета и с дълъг ластик, проточил се от средата на гърба, тъкмо за ластика го държеше Роман, като си движеше ръцете нагоре-надолу във въздуха. М’сю Пиер изкриво хвърли порцеланов поглед към играчката и Роман, вдигнал вежди, набързо я мушна в джоба си. През това време Родриг понечи да издърпа чекмеджето на масата, натисна го, блъсна го и масата се пукна по средата. В същото време и столът, на който седеше м’сю Пиер, издаде жален звук, нещо поддаде и м’сю Пиер за малко да си изпусне часовника. Таванът взе да се рони. По стената лъкатушно пробяга пукнатина. Ненужната вече килия по най-явен начин се разрушаваше.
— … петдесет и осем, петдесет и девет, шейсет — довърши м’сю Пиер, — това е. Моля, ставай. Вън времето е чудесно, пътуването ще бъде от най-приятните, друг на твое място имаше да припира.