Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
— Още миг. Напушва ме смях, като гледам колко позорно ми треперят ръцете, но не мога да спра или да скрия това — да, те треперят, и толкова. Вие ще унищожите моите книжа, ще изметете боклука, пеперудата нощес ще излети през строшения прозорец — така че от мен не ще остане нищо сред тези четири стени, готови още сега да рухнат. Но вече тленът и забравата не ме вълнуват, аз чувствувам само едно — страх, страх, недостоен, напразен…
Всичко това Цинцинат не произнесе в действителност, той мълчаливо се преобуваше. На челото му се беше издула жила, върху нея падаха светли къдрици, рубашката му беше с широко отворена бродирана яка, придаваща нещо необикновено младичко на шията, на зачервеното му лице със светли потрепващи мустаци.
— Тръгваме вече! — изписка м’сю Пиер.
Цинцинат, като се мъчеше нищо и никого да не закачи, като стъпваше сякаш по гол наклонен лед, се измъкна най-сетне от килията, която вече всъщност не съществуваше.
XX
Поведоха Цинцинат по каменните преходи. Ту отпред, ту отзад изскачаше обезумяло ехо — убежищата му се срутваха. Често попадаха в области от мрак, тъй като крушките бяха изгорели. М’сю Пиер настояваше да вървят в крак.
Ето към тях се присъединиха неколцина войници с кучешки маски според регламента, тогава Родриг и Роман с разрешението на господаря си избързаха, напред — с големи, доволни крачки, делово размахваха ръце, изпреварваха се и с врява се скриха зад ъгъла.
Внезапно, уви, отвикнал да ходи, Цинцинат бе подкрепян от м’сю Пиер и от войника с муцуна на хрътка. Много дълго изкачваха стълбища — сигурно крепостта бе сполетяна от лек удар, защото слизащите надолу стълбища се издигаха и обратното. Наново се проточиха коридори, но по-обитаеми наглед, тоест явно показващи — или с линолеума си, или с тапетите, или с пътна чанта до стената, — че съседствуват с жилищни помещения. До един завой дори ги лъхна на зеле. По-нататък преминаха покрай стъклена врата, на която пишеше „анцелария“, и след нов период тъма се озоваха внезапно в гръмнал от обедно слънце двор.
По време на цялото това пътешествие Цинцинат се занимаваше само да овладява своя задавен, разкъсващ, нежелаещ нищо да знае страх. Разбираше, че страхът го въвлича тъкмо в тази лъжлива логика на нещата, която се бе изработила около него и от която още през онова утро като че бе успял да излезе. Самата мисъл как този закръгленичък, румен ловец ще го съсича, беше вече непозволителна слабост, мъчително вмъкваща Цинцинат в пагубния за него ред. Той напълно разбираше това, но като човек, който не може да се удържи да не възрази на халюцинациите си, макар да знае чудесно, че целият маскарад става в неговия мозък — Цинцинат напразно се мъчеше да надприказва своя страх, макар да знаеше, че трябва да се радва на пробуждането, чието приближаване се долавяше в едва забележимите явления, в особения отпечатък върху принадлежностите на живота, в тази обща неустойчивост, в някакъв порок на всичко видимо, но слънцето все още бе правдоподобно, светът все още се държеше, вещите все още спазваха външно приличие.
Вън до третите порти чакаше кола. Войниците не отидоха по-нататък, а насядаха на гредите, струпани край стената, и насваляха платнените си маски. Около портите плашливо се свиваше затворническата прислуга, семействата на пазачите — изскачаха боси дечурлига, зазяпани в апарата, и веднага се втурваха обратно — скарваха им се майките със забрадки, жежка светлина позлатяваше разпиляната слама, миришеше на напечена коприва, а отстрани се трупаха дузина сдържано изгракващи гъски.
— Е, да потегляме — бодро — каза м’сю Пиер и надяна граховата си шапка с перо от фазан.
В старата очукана каляска, която със скърцане остро се наклони, когато чевръстият м’сю Пиер сложи крак на стъпалото, бе запретната дореста кранта, озъбена, с лъскавочерни от мухите охлузени рани по острите издатини на бедрата, цялата толкова кльощава, с такива ребра, че туловището й изглеждаше напряко обхванато от редица обръчи. В гривата си имаше червена панделка. М’сю Пиер се отдръпна, за да стори място на Цинцинат, и попита дали не му пречи тежкият калъф, който сетне бе поставен в краката им.
— Постарай се да не го настъпваш, приятелче — добави той. На капрата се покатериха Родриг и Роман. Родриг, който хвана поводите като кочияш, плесна с дългия камшик, конят се напъна, не можа да поеме от първия път и приклекна. Неуместно отекна нестройното ура на служителите. — Надигнал се и наведен напред, Родриг шибна вирналата се муцуна и когато каляската конвулсивно се дръпна, падна от тласъка почти по гръб на капрата, като дърпаше поводите и викаше „тпру“.