Иде часът
- Автор: Арчер Джеффри
- Серия: Хрониките на Клифтън #6
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Иде часът». Краткое содержание книги:
Джайлс трябва да реши дали да се оттегли от политиката и да се опита да спаси любимата си Карин, останала зад Желязната завеса. Но дали Карин наистина го обича, или е шпионка?
Лейди Вирджиния е изправена пред банкрут и не вижда изход от финансовите си проблеми, докато не среща Сайръс Д. Грант III от Луизиана, който е в Англия за конните състезания.
Себастиан Клифтън е главен изпълнителен директор на „Фартингс Банк и работохолик, чийто личен живот изпада в хаос, когато се влюбва в прекрасната индийка Надира. Но нейните родители вече са избрали съпруг за нея. Междувременно враговете му Ейдриън Слоун и Дезмънд Мелър продължават да кроят планове за свалянето му, за да поемат банката.
Хари Клифтън все така твърдо се бори за освобождаването на Анатолий Бабаков от лагерите в Сибир, където е пратен заради книгата му „Чичо Джо.
Но тогава се случва нещо, което никой не е очаквал…
Колко различно бе всичко в сравнение с миналото посещение на руската столица, когато те не искаха да го пуснат, а той с нетърпение очакваше да го изхвърлят.
Този път, когато слезе от самолета, Хари беше посрещнат от британския посланик.
— Добре дошли у дома, госпожо Бабакова — каза сър Къртис Кийбъл, докато шофьорът отваряше задната врата на ролс-ройса. Преди Хари да се качи след Елена, посланикът прошепна: — Поздравления за речта ви, мистър Клифтън. Но имайте предвид, че ви дадоха виза при условие, че този път няма да има никакви героизми.
Хари много добре знаеше какво има предвид сър Къртис.
— Тогава защо ми позволяват да присъствам на погребението?
— Защото смятат, че е по-малкото зло. Страхуват се, че ако не ви пуснат, ще кажете, че Бабаков никога не е бил освобождаван, а ако го направят, могат да твърдят, че той никога не е бил в затвора, а винаги е работил като учител и е погребан в енорийската си църква.
— И кого си мислят, че ще заблудят с тази безочлива пропаганда?
— На тях не им пука какво мисли Западът, интересува ги единствено какво ще стане в Русия, където контролират пресата.
— Колко хора ще присъстват на погребението? — попита Ема.
— Само неколцина приятели и роднини ще намерят смелостта да се появят — каза Елена. — Ще се изненадам, ако са повече от петима-шестима.
— Мисля, че ще са малко повече, госпожо Бабакова — каза посланикът. — Всички сутрешни вестници са публикували снимки как приемате Нобеловата награда от името на съпруга си.
— Изненадан съм, че са го позволили — каза Хари.
— Всичко е част от внимателно режисирана кампания. Анатолий Бабаков никога не е бил в затвора, живеел е тихо и мирно в предградията на Москва и наградата е за поезията му и за блестящата му повест „Непосетената Москва“. Нито един вестник не споменава „Чичо Джо“, нито снощната ви реч.
— Тогава вие откъде знаете за нея? — попита Хари.
— По телеграфа. Има дори ваши снимки с вдигнатата писалка.
Ема хвана Елена за ръката и заяви:
— Накрая Анатолий ще победи кучите синове!
Хари ги видя пръв. Отначало малки групички хора скупчени по ъглите на улиците, които вдигаха писалки, химикалки и моливи, докато колата минаваше покрай тях. Когато спряха пред малката църква, тълпата се бе увеличила — няколкостотин души, може би дори хиляда, събрали се на мълчалив протест.
Елена влезе в претъпканата църква с Хари под ръка. Отведоха ги до запазените места на първия ред. Ковчегът бе внесен на раменете на брат, братовчед и двама племенници, които Елена не бе виждала от години. Единият от племенниците, Борис, не беше роден, когато Елена беше избягала в Америка.
Хари никога не бе присъствал на руско православно погребение. Превеждаше на Ема думите на свещеника, макар че руският му бе малко позабравен. Когато службата приключи, опечалените излязоха от църквата, за да се съберат около прясно изкопания гроб.
Хари и Ема стояха от двете страни на Елена, докато спускаха съпруга ѝ в гроба. Като най-близка тя първа хвърли шепа пръст върху ковчега. После коленичи до гроба. Хари подозираше, че нищо няма да я накара да помръдне, но след малко посланикът се наведе към нея и прошепна:
— Трябва да тръгваме, госпожо Бабакова.
Хари ѝ помогна да се изправи.
— Няма да се върна с вас — тихо каза тя.
Ема понечи да възрази, но Хари просто попита:
— Сигурна ли сте?
— Напълно — отвърна тя. — Веднъж го оставих. Никога няма да го оставя отново.
— Къде ще живеете? — попита Ема.
— При брат ми и жена му. Децата им вече напуснаха дома и имат свободна стая.
— Напълно ли сте сигурна? — попита посланикът.
Тя го погледна.
— Кажете ми, сър Къртис, в Русия ли ще бъдете погребан? Или в някое село във вашата зелена и красива страна?
Той не отговори.
Ема прегърна Елена.
— Никога няма да ви забравим.
— Нито пък аз вас. Омъжена сте за забележителен човек, Ема, също като мен.
— Трябва да тръгваме — малко по-настоятелно повтори посланикът.
Хари и Ема прегърнаха за последно Елена и с неохота я оставиха.
— Никога не съм я виждал по-щастлива — каза Хари, докато сядаше на задната седалка на посланическата лимузина.
Тълпата пред църквата бе станала още по-голяма и всички държаха високо вдигнати химикалки и писалки. Хари понечи да слезе и да отиде при тях, но Ема сложи ръка върху неговата.