Били Стрейт [bg]

Охо, ще се удари в оградата — не, избягва. Предполагам, че можех да му давам указания, за да не се блъсне, но той се справя, върти волана с две ръце, а главата му е някак си издадена напред, сякаш се мъчи да види нещо през предното стъкло.

Вместо да подкара напред, той пак тръгва назад и спира до мен.

— Хей, Бил, наистина ли имаш къде да отидеш през нощта?

— Разбира се.

— Къде? На улицата ли?

— Ще се оправя. — Тръгвам. Той се движи бавно до мен.

— Бих ти дал за хотел, но никой няма да даде стая на дете, а ако покажеш всичките тези пари в брой, някой ще ти ги вземе.

— Добре съм — отвръщам.

— Да бе, да бе… Не мога да те оставя да спиш в храма, защото ако се подхлъзнеш и паднеш, ще се брои за трудова злополука и ще можеш да ни съдиш.

— Не бих направил такова нещо.

Той се смее.

— Не, сигурно не би го направил, но все пак не мога. Слушай, имам къща, не е далеч оттук. Има много място. Живея сам. Ако искаш да останеш ден-два — няма проблем. Докато решиш какво да правиш.

— Не, благодаря. — Това излиза малко хладно и аз не се обръщам да видя лицето му, защото знам, че ще е обиден.

— Както кажеш, Бил. Не те виня. Някой сигурно те е наранил. Не се доверяваш на никого, защото си мислиш, че може да съм някоя откачалка.

— Сигурен съм, че не си. — Защо го казах?

— Как може да си сигурен, Бил? Как може въобще да си сигурен в нещо? Виж какво, като бях на твоята възраст — малко по-голям — едни хора отведоха семейството ми. Убиха ги всичките, освен мен и брат ми. Нацистите. Чувал ли си за тях? Само че когато аз ги познавах, не се наричаха нацисти, бяха ми съседи, хората, с които живеех. Семейството ми е живяло в една и съща страна петстотин години, а те ми причиниха това. Говоря ти за Втората световна война. Проклети нацисти! Чувал ли си някога за тези неща?