Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Младият мъж облиза устни. Виолетовата светлина изпълни отново тялото му и набра сила. Той вдигна ръка, използвайки врасналите се навици на материята да насочи сила, която нямаше нищо общо с материалния свят. Лилаво ослепително сияние изригна от дланта му и се уви около Иста като дебела змия.

Коленете й поддадоха първи, сгънаха се под нея и тя падна в прахта. Напуканите корички на охлузванията й се отвориха окончателно и тя усети как кръвта прокапва и попива в разхлабените от потта и усилията превръзки. Гръбнакът й сякаш се разкачи, прешлен по прешлен, и тя се приведе безпомощно напред. Ужасни възли от непоносима болка се взривиха в раменете й, под лопатките. Едва не изпусна от контрол червата си, макар че това може да беше в резултат и от собствения й ужас. Зърна за миг лицето на Арис, устните му се разтвориха, очите му потъмняха объркано, когато тя се срина на земята без видима за обикновените очи причина. Ръцете й се протегнаха, търсейки опора, после и те станаха напълно безчувствени. Главата й натежа още повече и Иста едва успя да я обърне, така че бузата, а не отпусната й уста да посрещне сблъсъка с острите камъчета и прахта на пътя.

— Виждаш ли? Така ще преклонят глава пред нас цял Шалион и Ибра. — Гласът на Джоен тежеше от задоволство. Иста виждаше зелените й копринени пантофки, които се подаваха изпод полите й, виждаше и лъснатите ботуши на Сордсо. Ботушите помръднаха неспокойно. Замаяна и сякаш много отдалеч, Иста чуваше сподавените хлипове на Горам. За щастие, жалното цвилене на ранения кон бе спряло — сигурно някой милостив човек бе прерязал гърлото му. „Може би някой милостив човек ще пререже и моето“.

— Признавам — продължаваше гласът на княгиня Джоен някъде над Иста, — този, мъртвият, е загадка за мен… — Пантофките се провлачиха по чакъла по посока на Арис. Иста откри, че не е в състояние дори да изстене. Не можеше да мигне дори — капчица се отдели от единия й клепач и падна в прахта пред носа й.

Откъм склона над тях внезапно се чуха викове. Главата на Иста беше обърната в другата посока, към долината отвъд пътя. Зад и около нея се чу тропот на ботуши. Иззвънтя арбалет и тя затаи дъх от страх за Арис. Тропот на копита. На много копита, които трещяха, стържеха, плъзгаха се надолу по склона. Побъркан крясък на познат глас.

Сордсо ахна. Ботушите му изскърцаха по чакъла. Той изпъшка и зелените пантофки се люшнаха извън полезрението на Иста. Ботушите минаха тежко покрай лицето й. Някъде съвсем близо изхрущяха конски копита. Иста успя да завърти глава още малко. Конят на княза, натоварен с Джоен в многопластовата й рокля, тичаше в тръс нагоре по склона, воден от носач в зелено, който току поглеждаше уплашено през рамо.

Чу се тупване. Невидимата тежест, която притискаше Иста като огромна ръка към земята, намаля. Стърженето на извадения от ножницата на Сордсо меч преряза слуха й и тя се сви, после най-сетне обърна глава на другата страна. Неколцина стрелци си бяха позволили неблагоразумието да отделят за миг погледа си от Арис и сега маршът се биеше с тях. Няколко други бяха стреляли към височината и сега трескаво опъваха арбалетите си. Арис измъкна кинжал от ножницата на мъжа, с когото се боричкаше, и замахна точно навреме, за да парира удара на Сордсо. Удара със стомана. Виолетова светлина се сбираше в дланта на княза. Той я метна напред. Изгарящата лилава линия мина през тялото на Арис, без да го засегне, и потъна в пръстта зад него. Сордсо изписка изненадано и отскочи трескаво назад, когато ответният удар на кинжала едва не изби меча от ръката му. После побягна.