Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— И какви са тези условия?
— Има само едно условие. Смъртта на Артър. Горфидид никога няма да прости обидата, която Артър нанесе на Сийнуин. Можеш ли да го виниш за това? — Бедуйн сви рамене и замълча. — Ако Горфидид намери пари и плати на Аел да поднови войната, ще стане наистина опасно — продължи той след няколко крачки. — Ние не можем да плащаме повече на саксите. Нямаме вече нищо. Хазната е празна. Кой плаща данъци на едно загиващо управление? А не можем да отделим и войници, които да събират данъците.
— Там вътре има много злато — казах аз и завъртях глава към двореца, където пируващите вдигаха весел шум. — Колко злато видях само по Люнет — казах аз навъсено.
— Придворните дами на принцеса Гуинивиър — каза тъжно Бедуйн — не са длъжни да се лишават от бижутата си, за да подпомагат защитата на границите на кралството. А дори и да дадат скъпоценностите си, това едва ли ще бъде достатъчно, за да можем пак да подкупим Аел. Ако той ни нападне на есен, Дерфел, тогава онези, които искат живота на Артър, вече няма да шепнат за това, а високо ще искат главата на Артър, застанали на крепостните стени. Артър, разбира се, може просто да си отиде. Би могъл да иде в Брослианд, предполагам, тогава Горфидид ще вземе малкия Мордред под свое покровителство и ние ще се превърнем просто в едно зависимо кралство, което ще бъде управлявано от Поуис.
Вървях и мълчах. Нямах представа, че положението е толкова тежко. Бедуйн тъжно се усмихна.
— Изглежда, мой млади приятелю, че от врящото гърне ти си скочил право в огъня. Ще има работа за твоя меч, Дерфел, и то скоро, бъди сигурен.
— Искаше ми се да имам малко време да посетя Инис Уидрин — казах аз.
— За да намериш Мерлин ли?
— За да намеря Нимю — отвърнах аз.
Той спря.
— Ти не си ли чул?
Леден полъх мина през сърцето ми.
— Нищо не съм чул. Мислех, че може да е тук, в Дурновария.
— Тя беше тук — каза Бедуйн. — Принцеса Гуинивиър я доведе. Изненадах се, че принцесата успя, но… Трябва да разбереш, Дерфел, че Гуинивиър и епископ Сенсъм — помниш ли го? Как би могъл да го забравиш, — та той и Гуинивиър не могат да се понасят. Нимю беше оръжието на Гуинивиър. Бог знае какво си мислеше тя, че Нимю може да направи, но Сенсъм предпочете да не чака, за да разбере това. Той започна да проповядва срещу Нимю, твърдеше, че тя е вещица. Някои християни, неприятно ми е да призная, са затворили сърцата си за доброто и Сенсъм им втълпяваше, че Нимю трябва да бъде убита с камъни.
— Не! — извиках аз.
— Не, не! — вдигна той ръце да ме успокои. — Тя отвърна на това като доведе езичниците от околността. Те разграбиха новия параклис на Сенсъм, имаше бунт, десетки хора загинаха, но нито Нимю, нито Сенсъм бяха ранени. Охраната на краля се паникьоса. Войниците помислиха, че някой напада краля. Нямаше нищо такова, разбира се, но те започнаха да хвърлят копия срещу хората. После Набур (магистратът, който отговаря за безопасността на краля) арестува Нимю и я обвини в подклаждане на бунт. А как иначе, нали е християнин. Епископ Сенсъм искаше Нимю да бъде осъдена на смърт, принцеса Гуинивиър настояваше тя да бъде освободена и докато всеки от двамата се опитваше да надделее, Нимю гниеше в затвора на Набур. — Бедуйн замълча и аз разбрах, че още не е стигнал до най-лошото. — Тя полудя, Дерфел. Все едно да затвориш сокол в клетка. Това беше нейният бунт срещу решетките. Крещеше и пищеше и никой не можеше да я спре.
Досетих се какво е станало след това и поклатих глава.
— Не — казах аз.
— Островът на мъртвите — потвърди Бедуйн моето злокобно предположение. — Какво друго можеха да направят?
— Не! — извиках аз отново, защото Нимю беше на Острова на мъртвите, загубена сред хора с прекършени души, а аз не можех да понеса мисълта за тази жестока съдба. — Получи и своята Трета рана — промълвих аз.
— Какво? — попита Бедуйн и сложи ръка на ухото си.
— Нищо — казах аз. — Жива ли е?
— Кой знае? Никой жив човек не би отишъл там, а ако отиде, не може да се върне.
— Мерлин сигурно е отишъл точно там! — викнах аз с облекчение. Без съмнение, Мерлин беше чул новината от мъжа, с когото го бях видял да шепне в дъното на двора. А Мерлин можеше да направи това, което другите хора не биха се осмелили. Островът на мъртвите едва ли внушаваше ужас на Мерлин. Какво друго би накарало Мерлин да изчезне така набързо? Помислих си, че след ден — два той ще се върне в Дурновария с Нимю — спасена и излекувана. Трябваше да стане така.