Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Всички се облегнахме назад. Никой не проговори. За разлика от другите аз имах и зрителен спомен и докато отново разигравах в ума си цялата сцена, съчетавайки думите с действията, всичко се изясни: измяна вътре в измяната.
Сега разбирах: Али бин Паша бе сметнал, че ни разиграва; припомних си онази странна усмивка, когато в болницата му казахме, че ще го предадем на саудитците. Усмивка. Ние вярвахме, че му казваме най-страшната новина; той е вярвал, че чува гласа на спасението.
Спасението всъщност се бе оказало смъртна присъда. Само че нито той го бе разбирал, нито ние. Този човек, виновен за смъртта на безброй хора, бе помислил, че ние сами му измъкваме от ръкава скрития коз, а Хабиби на свой ред го бе придърпал с въдицата като голяма и глупава риба към най-удобното място, за да пръсне злия му мозък. Беше смешно и безкрайно печално.
Накрая погледнах Филис и попитах:
— Кои са тези принцове?
Тя поклати глава.
— Има пет-шест хиляди принцове. Мъжете от кралското семейство си взимат по няколко жени и са ужасно плодовити. Същинско национално бедствие.
Преминах към следващия въпрос, който бе по-философски.
— Защо Бин Паша знае наизуст телефонните им номера? И защо ги каза на Хабиби?
— Закрила. Очевидно е очаквал някаква намеса.
— Но защо им е да го защитават?
Вместо отговор тя стана и тръгна към телефона. Вдигна слушалката, набра номер и след малко нареди на някого да открие шейх Турки ал Файеф и да го доведе в заседателната зала.
Затвори и каза:
— Аз ще говоря. От вас двамата искам да мълчите любезно. Не го предизвиквайте.
— Обещавам — казах аз съвсем искрено. Можеше да му откъсна главата, но нямаше да го предизвиквам.
Филис се втренчи в Биан, която с видимо колебание отговори:
— Разбирам.
Седнахме и замълчахме.
Не след дълго на вратата се почука.
33
Шейхът влезе забързано. Беше облечен в същата дреха, изцапана с цигарена пепел, носеше тънко куфарче от гладка кожа, а на лицето му бе застинала обичайната гримаса на самодоволство и скука.
Не забелязах обаче ни най-малък признак за съжаление, тревога, вина или боязън. С една дума човекът беше наперен — нещо, на което обикновено се възхищавам, но не и този път. Искаше ми се да го сграбча за гушата.
Филис сякаш бе потънала в мисли, но най-сетне вдигна глава и каза:
— Седни. Трябва да чуеш нещо.
Черните му очи бързо ни огледаха един по един и спряха за миг върху устройството на масата, после престанаха да му обръщат внимание. Със сигурност знаеше, че влиза в леговището на лъва, че зверовете са гладни и загадъчната машинка ще е част от гарнитурата. Хладнокръвно запали цигара, сложи куфарчето на масата и седна. Филис кимна на доктор Ензенауър, който отвърна с кимване и пусна записа.
Шейхът пушеше и слушаше. За негова чест трябва да кажа, че не трепна нито при споменаването на принцовете, нито дори когато отекна гърмежът.
Ензенауър благоразумно изключи преди монолога на Тайри.
Всичко бе казано.
Седяхме мълчаливо, неуверени кой трябва да направи следващия ход. Но за мен, Биан и доктор Ензенауър нямаше съмнение — тази игра не беше лъжица за нашите усти. Каквото и да станеше сега, щеше да бъде между началниците.
Шейхът изведнъж плесна с ръце и избухна в жизнерадостен смях.
— Ха-ха. О, Филис… мисля, че ме надхитри. Как успя… Не, чакай да позная. — Той се навъси и шеговито подръпна брадичката си. — Предавател, нали? Къде беше? Зашит в гащите му?
— В тялото му — побърза да уточни Филис.
Той се замисли.
— А… да. — Кимна одобрително към Ензенауър. — Изобретателно. — Пак се разсмя. — Превъзходна работа, докторе.
Трябва да се признае: беше не само наперен, но и чаровен. Филис обаче не се поддаваше.
— Би ли си тръгнал сега? — обърна се тя към Ензенауър.
Очевидно това не бе просто молба и той побърза да излезе.
— Кои са принцовете? — попита тя Ал Файеф.
— Има ли значение?
— Има. Кажи ми.
— Незначителни хора. Дребни фигури от семейството. Нали ги знаеш нашите кралски особи. Плодят се като зайци.
Филис за дълго се вгледа в него, после попита:
— Но Бин Паша очакваше защита от тях. Защо?
Мисля, че до този момент Ал Файеф опипваше почвата, за да види дали е проумяла. Е, явно не само тя, но и ние всички бяхме проумели. Сега мозъкът зад лукавите черни очи трескаво търсеше подход, хитрина, блъф. Опита се да спечели още малко време с поредната порция чаровен смях и каза: