Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Имаш ли нещо за писане? — запитах.
Съмър извади химикалка от джоба си и ми я подаде.
— А монети за телефона?
Тя ми показа петдесетте цента в ръката си. Две по двайсет и пет. Написах номера, на който бях заложил, върху листчето от бележника на сержантката, точно под номера на хотела. Подадох й го.
— Обади се — казах. — Виж кой ще вдигне. Трябва да се върнеш отсреща в закусвалнята. Телефонът на рецепцията не работи.
Тя се върна след около осем минути. Аз си уплътних времето, като си измих зъбите. Бях си изработил една теория: ако не можеш да се наспиш, вземи душ. Ако и душ не можеш да си позволиш, едно миене на зъбите също помага.
Поставих четката си в една чаша в банята точно в момента, когато входната врата се отвори и Съмър влезе. А с нея и студен зимен въздух с мирис на мъгла.
— Номерът е на голф клуб край Роли — каза тя.
— Идеално — казах аз.
— Брубейкър — каза тя. — Той е бил там. На почивка.
— Може да е танцувал, когато са му се обадили — отбелязах аз. — Не мислиш ли? Какво друго е можел да прави в дванайсет и половина навръх Нова година? Сигурно рецепционистът е трябвало да го измъкне от балната зала, за да дойде до телефона. Затова разговорът е отбелязан като четвъртчасов. Повечето време е минало в чакане.
— Кой според теб му се е обадил?
На разпечатката имаше колонка от цифри и кодове, с които се обозначаваха телефоните, от които беше набирано. Тези неща не ми говореха нищо. За мен бяха само цифри и букви. Но сержантката се беше погрижила да ми даде ключ. На последната прегъвка от хармониката беше добавен на ръка списък с буквените кодове и местата, на които съответстваха. Права беше, че далеч превъзхожда младежа от дневната смяна. Но пък, от друга страна, той беше само ефрейтор, а тя — сержант. Американската армия се крепеше на сержантите.
Проверих буквените кодове с помощта на списъка.
— Обаждането е от монетен телефон в сградата на „Делта“ — казах аз.
— Значи, някой от „Делта“ се е свързал с командира си — каза Съмър. — И какво доказва това?
— Важен е часът — казах аз. — Трябва да е било доста спешно, не мислиш ли?
— И кой може да е бил?
— Да караме поред — казах аз.
— Не ме изолирай — каза тя.
— Не те изолирам — отвърнах аз.
— Напротив, изолираш ме. Затваряш се в себе си.
Не казах нищо.
— Майка ти е умряла, болно ти е, но не бива да се затваряш в себе си. Сам нищо няма да постигнеш, Ричър. Не може да прекараш целия си живот като единак.
Поклатих глава.
— Не е това, което си мислиш — казах аз. — Просто засега всичко са само догадки. Една абсурдна догадка след друга. През цялото време тръпна дали ще се докажат. Не ми се иска да се издъня. Не и пред теб. Няма да ме уважаваш повече.
Тя мълчеше.
— Знам, знам — казах аз. — Ти и без това вече не ме уважаваш, понеже си ме виждала гол.
Съмър не отговори. Само се усмихна.
— Но ще ти се наложи да свикваш — продължих аз. — Понеже ти предстои отново да ме видиш гол. И то още сега. Обявявам почивка до края на деня.
Леглото беше ужасно. Но пък, помислих си аз, какво да очакваме за петнайсет долара? А и Съмър ме накара да забравя за чаршафите. Бяхме доста уморени, но не чак дотам. Вторият път често е най-блажен. Поне според моя опит. Още ти е ново, чакаш го с нетърпение и не е започнало да ти омръзва.
След това сме заспали като младенци. Най-после и климатикът успя да вдигне леко градуса в стаята. Чаршафите се позатоплиха. Шумът от коли по магистралата действаше успокоително. Чувствахме се в безопасност. На никого нямаше да му хрумне да ни търси тук. Креймър бе направил добър избор. Като скривалище си го биваше. Двамата се сгушихме във вдлъбнатината на матрака, обвили ръце един около друг. В края на краищата леглото не беше чак толкова лошо. Дори може да се каже, че беше най-хубавото, в което някога бях спал.
Събудихме се след много време, изгладнели до смърт. Беше шест вечерта. Навън вече бе тъмно. Януарските дни се изнизваха покрай нас, а ние сякаш не ги забелязвахме. Изкъпахме се, облякохме се и отидохме в закусвалнята да хапнем. Взех армейския телефонен указател със себе си.