Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— И после?
— И после е останал с тях, Съмър. Предполагам, че е имал запазена стая. Може да са искали да им е подръка следващата сутрин, за да ги откара до „Нашънъл“. В края на краищата и той е щял да пътува с тях. За конференцията в Ъруин. Или просто са искали да говорят спешно с него. Само тримата: Васел, Кумър и Маршъл. Може би им е било по-лесно да се съветват, без Креймър да се върти наоколо. А Маршъл е имал да им казва много неща. Той е командирован към Пентагона от ноември. Ти сама го каза. Именно през ноември са започнали да постъпват първите сигнали за опасност. Така че те са го изпратили в Пентагона, за да слухти. Така предполагам. Но във всеки случай Маршъл е пренощувал в същия хотел.
— Добре, и какво от това?
— Маршъл е бил в хотела, колата е била в хотелския паркинг. И знаеш ли какво още? Проверих нашата сметка от Париж. В тоя хотел ти смъкват кожата за всяко нещо. Особено за телефонни разговори. Но не за всички. Разговорите между стаите не се отбелязват. Ти ми се обади в шест, за да питаш за вечерята. После аз ти звъннах към полунощ, понеже се чувствах самотен. Тези два разговора не фигурират в сметката. Ако натиснеш тройка, за да набереш друга стая, говориш безплатно. Натиснеш ли деветка за външна, компютърът моментално се задейства. Ето защо в сметката на Васел и Кумър не са отбелязани никакви разговори, и ние си мислим, че те изобщо не са говорили. Докато всъщност са говорили. Това е очевидно. Само че разговорите са били вътрешни. Между стаите. Васел е получил съобщението от Дванайсети корпус в Германия и веднага е позвънил на Кумър, за да се съветват какво да правят при създалата се ситуация. После единият или другият е вдигнал телефона, за да повика Маршъл. И верният слуга е дотичал, за да му кажат веднага да пали колата.
— Маршъл е убиецът?
Кимнах.
— Пратили са го през нощта да почисти онова, което те са оплескали.
— Можем ли да го докажем?
— Можем да се опитаме — казах аз. — Готов съм да се обзаложа с теб за три неща. Първо, ако позвъним в хотел „Джефърсън“, ще открием, че навръх Нова година е имало запазена стая на името на Маршъл. Второ, в досието му ще пише, че в даден момент от живота си е живял в Сперивил, Вирджиния. И трето, пак там ще пише, че е висок, едър и десняк.
Тя замълча. Клепачите й потрепваха напрегнато. После каза:
— Дали е достатъчно? Искам да кажа, дали това, че разкрихме случая с мисис Креймър, е достатъчно, за да отървем кожата?
— Има още — казах аз.
Лейтенант Съмър караше бавно — това беше ново преживяване за мен. Едва пъплехме по платното, а пейзажът покрай нас се движеше като в забавен кадър. Големият двигател на шевролета работеше едва ли не на празен ход. Гумите не издаваха никакъв звук. Подминавахме едно по едно всички познати места по пътя. Сградата на щатската полиция, отсечката, където бе открито куфарчето на Креймър, паркингът, отбивката от пътя. Преминахме пълзешком детелината и аз огледах внимателно бензиностанцията, евтината закусвалня, паркинга, мотела. Имаше мъгла, в която се размиваше жълтеникавата светлина на лампите, но аз виждах достатъчно добре. Нямаше следи от засада. Съмър влезе в паркинга и направи бавен кръг. Един до друг като изхвърлени на брега китове бяха наредени три огромни влекача с полуремаркета; до тях имаше две стари коли, вероятно изоставени. Поне така изглеждаха. Боята им беше избеляла, гумите спаднали, ресорите омекнали. Имаше и стар пикап форд с детско столче на задната седалка. Предположих, че е на сержантката. И нищо друго. В шест и четирийсет сутринта светът беше тъмен и притихнал.
Паркирахме колата зад стриптийз бара, за да не се вижда от шосето, и се отправихме към закусвалнята. Прозорците й бяха запотени от парата. Вътре ярки лампи грееха с топла светлина. Гледката напомняше картина на Едуард Хопър. Моята сержантка беше сама в едно сепаре в дъното. Влязохме и седнахме до нея. Тя вдигна от пода пазарска торба, пълна с разни неща.
— Да караме поред — каза тя и бръкна в торбата. Извади един патрон и го постави изправен на масата. Беше деветмилиметров, система „Парабелум“. Стандартен боеприпас на НАТО. С метална риза. За пистолет или лек автомат. Върху лъскавата месингова гилза имаше някакви драскотини. Вдигнах го от масата. Върху метала беше гравирана дума. По-скоро име. Ричър.
— Патрон с моето име — констатирах аз.
— От отряда „Делта“ — каза тя. — Доставен на ръка. Вчера.