Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Усмихнах се. Съмър ме погледна въпросително. Отделих съответните страници, плъзнах ги по масата към нея и посочих къде да чете. После й подадох листчето с номера на хотел „Джефърсън“.
— Потърси телефон — казах аз.
Телефон имаше на стената между вратата и касовия апарат. Видях я как пусна две монети по двайсет и пет цента, набра номера, каза нещо и зачака. Каза си чина и наименованието на частта. Изслуша някакви обяснения. После изчака още малко. И изслуша още нещо. Постави нови монети по двайсет и пет цента. Разговорът продължи дълго. Сигурно я прехвърляха от телефон на телефон. После каза „благодаря“. Затвори. Докато се връщаше на масата, на лицето й беше изписано мрачно задоволство.
— Имал е запазена стая — каза тя. — Всъщност запазил си я е сам предишния ден. Общо три стаи: за Васел, за Кумър и за себе си. Платили са и за място в хотелския паркинг.
— Говори ли с охраната на паркинга?
Тя кимна.
— Колата е била черен мъркюри. Влязла е малко след обяд, напуснала е паркинга в един без двайсет след полунощ, върнала се е отново в три и двайсет сутринта, напуснала е окончателно след закуска на първи.
Разрових купа хартии пред себе си и извадих факса от Кларк в Грийн Вали. Резултатите от разпитите на съседи. Отбелязано беше, че през нощта в квартала е имало доста движение на автомобили. Много хора са отивали и са се връщали от партита. Някой казал, че на улицата на мисис Креймър малко преди два сутринта било спряло такси.
— Една щабна кола може лесно да се сбърка с вашингтонско такси — казах аз. — Голям черен седан, добре поддържан, но все пак леко поовехтял, на доста километри, със същата форма като „Форд Краун Виктория“.
— Звучи правдоподобно — каза Съмър.
— И доста вероятно — казах аз.
Платихме сметката, оставихме един долар бакшиш и преброихме остатъка от заема на сержантката. Решихме, че трябва да си купуваме евтина храна по пътя, понеже ни трябваха пари и за бензин, а и за някои други неща.
— А сега накъде? — запита Съмър.
— През улицата — отвърнах аз. — Отиваме в мотела. Ще трябва да се скрием някъде за днес. Ще поработим още малко, после ще поспим.
Оставихме шевролета скрит зад стриптийз бара и пресякохме улицата. Събудих кльощавия младеж на рецепцията и му поисках стая.
— Една ли? — попита той.
Кимнах. Съмър не възрази. Беше й ясно, че не можем да си позволим две стаи. Освен това нямаше да ни е за пръв път. Париж ни бе подействал добре, що се отнася до съвместното нощуване.
— Петнайсет долара — каза мършавият.
Отброих ги, той се усмихна и ми предаде ключа от стаята, в която бе умрял Креймър. Предположих, че е опит да се пошегува. Не казах нищо. Нямах възражения. Помислих си, че една стая, в която е умрял някой, е за предпочитане пред стаите, които се наемат на час.
Тръгнахме покрай редицата малки къщички, отключихме вратата и влязохме вътре. Стаята беше все така усойна, кафеникава и мизерна, както я помнех. Трупът беше отстранен, разбира се, но иначе си беше същата, каквато я бях видял първия път.
— Не е като „Джордж V“ — каза Съмър.
— Спор няма — съгласих се аз.
Пуснахме чантите си на пода, а върху леглото разстлах хартиите от сержантката. Покривката беше леко влажна. Поиграх си с климатика под прозореца, докато успях да изцедя някаква топлина.
— И сега какво? — запита Съмър.
— Телефонните разпечатки — казах аз. — Търсим обаждане до номер с код девет-едно-девет.
— Значи местен разговор. Форт Бърд също е девет-едно-девет.
— Прекрасно — казах аз. — Това са милион разговори.
Разгърнахме разпечатката върху леглото и се зачетохме.
Нямаше милион местни разговори, но със сигурност бяха неколкостотин. Започнах от полунощ на Нова година и карах поред. За начало задрасках всички номера, набирани повече от веднъж и от различни телефони. Предположих, че са на барове, клубове, таксиметрови компании и други подобни. После задрасках онези, започващи с номерата на централата на Форт Бърд. Те бяха на военнослужещи извън базата, завършващи с вътрешни номера. След полунощ много дежурни бяха звънели по къщите си, за да честитят на близки и роднини. Съсредоточих се върху случайните номера, които не се повтаряха. На телефони в други градове из щата. Интересуваше ме по-специално номер в друг град, набран един-единствен път, някъде между половин час и четирийсет минути след полунощ. Този номер беше моята цел. Търпеливо, ред по ред, страница по страница, изчетох цялата разпечатка. Не бързах. Имах цял ден на разположение.
Намерих го на третата прегъвка на хармониката. Разговорът беше отбелязан в дванайсет и трийсет и две. Половин час и две минути, след като 1989-а се бе сменила с 1990-а. Точно в отрязъка от време, когато бях очаквал да го намеря. Беше продължил близо петнайсет минути. Това също отговаряше на очакванията ми. Но за всеки случай се зачетох нататък. Проверих следващите двайсет-трийсет минути. Там нищо не ми изглеждаше толкова обещаващо. Така че се върнах и забодох пръст в номера, който си бях харесал. Бях готов да заложа на него. Всъщност той беше единствената ми надежда.