Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Да! Майната ти!
Отиде до прозореца и погледна навън.
— Хубав ден за полет. — От пистата излиташе един от двата му самолета, учебен „Чероки“140. Крилете му леко трепереха, докато неопитният пилот се опитваше да набере височина. Садъруейт се радваше, че не е в кабината с това хлапе, което нямаше усет за летене, но пък имаше адски много пари. Когато навремето постъпи във военновъздушните сили, просто изхвърляха некадърниците. Сега Бил трябваше да ги учи. И хлапето никога нямаше да участва в битка — искаше да лети, за да се перчи пред приятелчетата си. Тази страна наистина отиваше по дяволите.
А и тоя негов клиент. Навярно беше тъп чужденец, дори може би наркотрафикант. Копелето закъсняваше. Поне нямаше да каже нищо, ако усетеше дъха на бърбън. Сигурно щеше да си помисли, че е някакво американско безалкохолно. Бил се засмя.
Върна се при бюрото и прочете името, което бе записал. Алесандро Фанини. Звучеше му латиноамериканско или италианско.
— Да, жабар. Не е толкова зле. По-добре, отколкото някой Педро.
— Добър ден.
Садъруейт се обърна и видя на прага висок мъж с тъмни очила.
— Алесандро Фанини — каза той. — Извинявам се за закъснението.
Бил се зачуди дали мъжът го е чул и погледна към стенния часовник.
— Само половин час. Няма проблем. Двамата се ръкуваха. Забавих се заради предишната си среща в Чарлстън — каза Халил.
— Няма проблем. — Садъруейт видя, че мъжът носи голям сак и е облечен в сив костюм. — Само това ли е багажът ви?
— Оставих другия в хотела си в Чарлстън.
— Добре. Надявам се, че няма да имате нищо против дънките и тениската ми.
— Ни най-малко. Както ви е удобно. Но ви предупредих, че ще останем да пренощуваме във Фили.
— Да. Приготвил съм се. — Той посочи военния сак на мръсния под. — Приятелката ми ще дойде по-късно, за да заключи.
— Добре. Оставих колата си близо до главната сграда. Нали няма проблем.
— Не, естествено. — Садъруейт отиде при лавицата и взе няколко карти, после вдигна сака си. — Готов ли сте? — Той проследи погледа на клиента до снимката на Кадафи и се ухили. — Знаете ли кой е това?
Асад Хали л дълбоко си пое дъх.
— Не, нямам представа.
— Това е господин Муамар Кадафи, мамицата му.
— Никога не съм чувал за него.
— Чували сте, разбира се. Президентът на Либия. Веднъж едва не убих това копеле.
Асад Халил не отговори. Садъруейт сви рамене.
— Откъде сте?
— От Сицилия.
— Без майтап? Веднъж щях да кацна там, ако ми беше свършило горивото.
— Моля?
— Дълга история. Не ми е позволено да говоря за това.
— Както желаете.
— Добре, ако отворите вратата, можем да тръгваме.
— А, още нещо. Плановете ми малко се промениха.
— И?
— Компанията ми ме праща в Ню Йорк.
— Не ми се лети до Ню Йорк, господин…
— Фанини.
— Да. Прекалено много самолети, прекалено много глупости.
— Ще ви платя извънредно.
— Не е заради парите, а заради глупостите. Кое летище?
— Казва се „Макартър“. Знаете ли го?
— О, да — Никога не съм минавал оттам, но е хубаво. На Лонг Айлънд. Съгласен съм, но ще струва по-скъпо.
— Разбира се.
Садъруейт остави нещата си на бюрото и потърси нова карта.
— Странно съвпадение — каза той. — Преди малко разговарях по телефона с един приятел от Лонг Айланд. Искаше да се отбия — може да го изненадам. Или е по-добре да го предупредя?
— Изненадата ще го зарадва повече. Или му се обадете, когато кацнем.
— Да. Чакайте да взема номера му. — Садъруейт прелисти една стара картотека и извади оръфана картичка.
— Близо ли е до летището? — попита Халил.
— Не знам. Но той ще дойде да ме вземе.
— Ако искате, можете да използвате моята кола. Поръчах автомобил под наем и резервирах две мотелски стаи.
— Добре. Тъкмо щях да ви питам. Никога не спя в една стая с мъже.
Халил се насили да се усмихне.
— Аз също.
— Хубаво. Трябваше да изясним този въпрос. Я да ви попитам — ще ми дадете ли аванс? Така ще ви направя отстъпка.
— Колко?
— Ами… след като ще летим до „Макартър“, плюс пренощуването… и утре ще изгубя време за учебни полети… плюс горивото… да речем осемстотин в брой.
— Струва ми се разумна цена. — Халил извади портфейла си и остави на бюрото осемстотин долара, после прибави още сто. — Това е за вас.
— Благодаря.
Асад бе останал почти без пари, но знаеше, че скоро ще си върне всичко.
Бил преброи парите и ги прибра в джоба си. Добре. С това уредихме проблема. Да. Готов съм. Трябва да пусна една вода. — Садъруейт отвори вратата зад бюрото и влезе в тоалетната.