Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Имаше и друга възможност, разбира се. Жената можеше да види снимката му във вестниците и да разбере, че пътникът й е бил… Несъмнено трябваше да я убие, ала не го бе направил. Беше пощадил живота й, не от жалост, а за да не оставя след себе си прекалено много трупове, както го бяха посъветвали Борис и Малик. Руснакът не само бе предпазлив — беше и прекалено загрижен за живота на враговете на исляма. Той например се беше възпротивил срещу убийството на всички пътници в самолета, бе го нарекъл „безумно масово убийство“.
„След революцията някогашните ти господари избиха над двайсет милиона души от собствения ви народ — беше му напомнил Малик. — Мюсюлманите не са убили толкова много хора още от времето на Мохамед. Ако обичаш, не ни дръж проповеди. Имаме да минем дълъг път, за да се изравним с вашите постижения.“
Борис не бе отговорил.
Халил отново се замисли за Пол Грей. Той не беше умрял толкова храбро, колкото генерал Уейклиф я неговата съпруга. И все пак не го бе молил за милост. Навярно с Уилям Садъруейт трябваше да опита друг подход. В Либия му бяха казали, че бившият лейтенант преживял някои житейски неуспехи. Според Борис за него убийството можеше да е добре дошло. „Никой не иска да умре — беше отвърнал Асад. — Ще ми е също толкова приятно да го убия, колкото и останалите.“
Той погледна часовника на таблото — 15:05. Сателитният навигатор показваше, че скоро ще стигне до пътя, който щеше да го отведе до Мънкс Корнър.
Мислите му пак се върнаха към сутринта. Срещата с жената пилот го беше смутила, но не можеше да разбере каква е причината за нерешителността му. Имаше сериозни основания както да я убие, така и да я пощади. Спомни си, че Стейси Мол бе казала на по-възрастната служителка: „Ще се погрижа за пайпъра, когато се върна“.
А ако не се върнеше, щяха да започнат да я търсят. Него също. Освен, разбира се, ако другата жена не помислеше, че двамата са решили да… да бъдат заедно. Да, можеше да види тази мисъл в очите й, в поведението й. Все някога обаче щеше да се обади в полицията. Затова навярно беше постъпил правилно.
Внезапно си представи Стейси Мол, видя я да се усмихва, да му говори, да му помага да се качи в самолета — да го докосва. Тези сцени продължиха да се въртят пред очите му, въпреки че се опитваше да се избави от тях. Той извади визитката и от джоба си и я погледна. Домашният и номер бе написан с химикалка над този на „Алфа Ейвиейшън“.
Забеляза изхода си в последния момент и отби в дясното платно, после продължи по рампата. Озова се на двулентов път, много по-различен от междущатското шосе. От двете страни имаше къщи и ферми, селца, бензиностанции и борови гори. Преди няколко месеца оттук беше минал негов сънародник. „Това е най-опасният път — бе докладвал той, — първо, заради лудите шофьори и второ, заради полицията, която има мотоциклети и внимателно следи всички коли.“
Халил се опита да шофира колкото може по-предпазливо, за да не привлича внимание. Мина през няколко градчета и в две от тях видя полицейски автомобил и мотоциклет.
Но до целта му не оставаше много — само шейсет километра — й след час той наближи Мънкс Корнър.
Бил Садъруейт седеше с вдигнати върху бюрото си крака в малък бетонен блок край летището на окръг Бъркли в Мънкс Корнър Южна Каролина. Притискаше между ухото и рамото си мръсна слу шалка на евтин телефон и слушаше гласа на Джим Маккой. Садъруейт погледна стария климатик. Перката тракаше и вътре проникваше жалка струйка студен въздух. Беше едва април, а температурата навън вече достигаше над тридесет градуса. „Скапана дупка!“
— Чувал ли си се с Пол? — попита Джим Маккой. — Канеше се да ти позвъни.
— Не — отвърна Садъруейт. — Съжалявам, че в събота не успях да участвам в груповия разговор. Бях много зает.
— Няма нищо — каза Маккой. — Просто реших да ти се обадя и да видя как си.
— Добре съм. — Садъруейт погледна чекмеджето на бюрото. Вътре имаше почти пълна бутилка „Джак Даниълс“. Стенният часовник показваше 16:10. Някъде на света минаваше пет, време за една чашка, само че клиентът му трябваше да пристигне в четири. — Споменах ли ти, че преди няколко месеца ходих на гости на Пол?
— Да.
— Трябва да видиш как се е подредил. Голяма къща, басейн, хангар, гаджета. — Той се засмя. — Мамка му, когато видяха да приближава старият ми „Апачи“, едва ми позволиха да кацна.
Маккой използва възможността и отвърна:
— Пол беше малко загрижен за твоя „Апачи“.