Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли, Бил — отвърна Маккой, — много хора твърдяха същото за теб. Но като комплимент.
— Ако това е комплимент, не ми трябват никакви обиди. Тери винаги е искал да е пред всички. Скъса ми гъза за това, че тогава съм се бил забавил, написа донос, обвини мен, че бомбата не улучила вместо да обвини Уигинс…
— Чакай, Бил. Това не е вярно.
Бил Садъруейт отново отпи от бърбъна и потисна оригването си.
— Да… добре… извинявай.
— Няма нищо. — Джим се замисли за Тери Уейклиф и Бил Садъруейт. Бил дори не се числеше в запаса и поради тази причина бе изгубил привилегиите си — да изгуби правото си да пие с отстъпка във военновъздушната база в Чарлстън, което му нанесе последния удар. Но Тери Уейклиф се беше обадил на някои хора — непознати на Бил Садъруейт — и успя да му осигури пропуск. — И Боб участва в груповия разговор.
Бил се размърда на стола си. Не обичаше да си спомня за Боб Калъм и неговия рак. Калъм бе стигнал до чин полковник и доколкото Садъруейт знаеше, все още работеше като инструктор във военновъздушната академия в Колорадо Спрингс.
— Още ли работи? — попита той.
— Да. На същото място. Обади му се.
— Непременно. — Бил се замисли за миг. — Не те убиват през войната, за да те убие нещо по-страшно.
— Може да оздравее.
— Да. И накрая, но не на последно място, как е оня дребен скапаняк Чип?
— Не мога да се свържа с него. Върнаха ми последното писмо, което му пратих в Калифорния, без нов адрес. Телефонът му също е изключен.
Уигинс си е такъв. Постоянно трябваше да му напомням да си вьрши работата.
Маккой се замисли за Чип Уигинс. За последен път бяха разговаряли на 15 април предната година. След излизането си в оставка беше изкарал курс за пилот и сега работеше на товарни самолети, сички го харесваха, но Чип никога не обръщаше внимание на подробностите.
Джим Маккой, Тери Уейклиф и Пол Грей смятаха, че Уигинс не поддържа връзка с тях, защото сега е пилот, а преди не е бил такъв. Освен това той бе от екипажа на Садъруейт, което навярно беше достатъчно, за да не изпитва носталгия към миналото.
— Ще се опитам да го открия — каза Джим. — Мисля, че той още не знае за Уили.
Садъруейт отпи от бърбъна и пак погледна часовника.
— Чип харесваше Хамбрехт — отвърна той. — Трябва да му съобщим.
— Да. Ще направя каквото мога. — Маккой не знаеше какво друго да каже. Бил Садъруейт не си помръдваше и пръста, за да поддържа връзката помежду им, и с това се занимаваха предимно двамата с Тери.
Всъщност, откакто го бяха назначили за директор на лонгайландския музей, Джим беше станал неофициален секретар на малката им група — звънеше по телефона, пращаше писма, и-мейли и факсове. Тери Уейклиф бе нещо като техен председател, но работата му в Пентагона поглъщаше повечето му време и Маккой го търсеше само в особено важни случаи. Скоро щяха да са старци и да имат предостатъчно възможности за контакти.
— Клиент ли каза, че имаш? — попита Джим.
— Да. Закъснява.
— Бил, струва ми се, че в момента пиеш.
— Да не си луд? Преди полет? Аз съм професионалист, за Бога!
— Добре… — Бил навярно го лъжеше. Надяваше се, че го лъже и за клиента си. Замисли се за някогашната ескадрила — Стив Кокс, убит в Залива, Уили Хамбрехт, убит в Англия, Тери Уейклиф, направил блестяща военна кариера, Пол Грей, преуспяващ цивилен, Боб Калъм, болен от рак в Колорадо, Чип Уигинс, изчезнал от хоризонта, но навярно в добра форма, Бил Садъруейт, жалко подобие на предишния жилав пилот, и накрая самият той, Джим Маккой, музеен директор, добра работа с малка заплата. От осмината двама бяха мъртви, един умираше от рак, един умираше от живота си, един се бе запилял някъде и трима за момента бяха добре.
— Трябва всички да идем да видим Боб — тихо каза той. — При това скоро. Ще го организирам. И ти трябва да дойдеш, Бил. Нали.
Садъруейт помълча няколко секунди, после каза:
— Да. Ще дойда. Ще дойда.
— Всичко хубаво, приятел.
— Да… и на теб. — Бил затвори слушалката и избърса влажните си очи. Отново отпи и прибра бутилката в сака си.
После се изправи и се огледа. На отсрещната стена висеше знамето на Южна Каролина и флаг на Конфедерацията, който много хора намираха за обиден. Тъкмо затова го държеше в кабинета.
Цялата страна беше отишла по дяволите, помисли си той, ръководеха я лицемерни педеруги и макар да бе от Индиана, Садъруейт ха-ресваше Юга — освен жегата и влагата, — харесваше разбиранията им, харесваше флага на Конфедерацията.
— Майната им!
На другата стена имаше голяма пилотска карта. До нея беше залепен стар плакат, избелял и набръчкан от влагата. Представляваше снимка на Муамар Кадафи, около чиято глава бе нарисувана голяма мишена. Садъруейт взе стреличка от разхвърляното си бюро и я хвърли към мишената. Улучи Кадафи точно в средата на челото и извика: