Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Да, вратата и прозорецът са отворени. — Той не каза на пътника си, че вратата е разхерметизирана и че когато я затворят, няма да стане много по-тихо. — Когато се издигнем във въздуха, ще можете да чувате как ви растат мустаците. — Садъруейт се засмя и потегли към пистата. След като парите вече бяха в джоба му, нямаше нужда да се подмазва на тоя жабар.
— Откъде казахте, че сте?
— От Сицилия.
— А… да… — Спомняше си, че мафията е от Сицилия. Бил погледна мъжа и внезапно му хрумна, че може да е мафиот. Веднага съжали за поведението си. — Удобно ли ви е, господин Фанини?
— Имате ли някакви въпроси за полета?
— Колко време ще продължи?
— Ами, ако имаме попътен вятър, както е според прогнозата, ще кацнем на „Макартър“ след около три часа и половина. Значи някъде към осем и половина. Устройва ли ви?
— Да. Трябва ли да зареждаме по пътя?
— Не. Монтирал съм допълнителни резервоари, така че мога да остана във въздуха около седем часа. Ще заредим в Ню Йорк.
— Ще ви затрудни ли кацането по тъмно?
— Не. Летището е добро. Там се приземяват дори пътнически самолети. А и аз съм опитен пилот.
— Ясно.
Садъруейт реши, че е загладил нещата с господин Фанини, и се усмихна. Когато стигна до началото на пистата, погледна нагоре през предното стъкло. Хлапето като че ли нямаше проблеми.
— Онова момче ей там, дето се учи да лети, жестоко го тресе шубето — каза Бил. — Нали разбирате? Американските младежи са станали прекалено кекави. Имат нужда от здрав ритник по задника. Трябва да станат убийци. Трябва да вкусят кръв.
— Нима?
Садъруейт погледна пътника си.
— Искам да кажа, участвал съм в битки и ви уверявам, че когато покрай кабината ти започнат да прелитат ракети, адски бързо ставаш истински мъж.
— Вие лично преживявали ли сте го?
— Много пъти. Добре, потегляме. Затворете вратата. — Садъруейт натисна дроселите, самолетът набра скорост и излетя още преди да стигне до средата на пистата.
Халил погледна през прозореца. Усещаше, че „Апачито“ е по-здръжливо, отколкото показва външният му вид. Същото можеше да се каже и за пилота.
— В коя война сте участвали? — попита той.
Садъруейт пъхна дъвка в устата си.
— В много войни. Например в Залива.
Асад знаеше, че Садъруейт не е участвал във войната в Залива.
— Искате ли дъвка? — попита го Бил.
— Не, благодаря. И какъв самолет пилотирахте?
— Изтребители.
— Какви по-точно?
— Реактивни изтребители. Изтребители-бомбардировачи. Пилотирал съм различни видове, но последният беше F-111.
— Можете ли да говорите за това, или е военна тайна?
Садъруейт се засмя.
— Не, господине, не е тайна. Това е стар самолет, отдавна свален от въоръжение. Също като мен.
— Липсва ли ви?
— Не ми липсват кретените, отдаването на чест например. А сега са пуснали жени да пилотират бойни самолети, за Бога! Дори не ми се мисли за това. Тия кучки предизвикват всевъзможни проблеми със своите дрънканици за сексуален тормоз — извинявайте, улучихте ме в болното място. Хей, как са жените във вашата страна? Знаят ли си мястото?
— Абсолютно.
— Хубаво. Може би ще трябва да се преселя там. Сицилия беше, нали?
— Да.
На какъв език говорите там? Диалект на италиански. Ще го науча и ще се преселя в Сицилия. Имате ли нужда от пилоти?
— Разбира се.
— Добре. — Издигнаха се на триста метра височина и късното следобедно слънце остана почти точно зад тях. Гледката бе великолепна. Пролетната зеленина придобиваше още по-тъмен оттенък и се очертаваше на синия фон на далечното море. Скоростта на попътния вятър беше четиридесет и пет километра, така че щяха да стигнат до Лонг Айланд по-рано от предвиденото време.
Бил разсеяно си помисли, че летенето е нещо повече от професия. Че е призвание, братство, свръхестествено изживяване, почти религиозен екстаз. Когато беше в небето, се чувстваше по-добре.
— Липсват ми битките — той каза на пътника си.
— Как може да ви липсва такова нещо?
— Не знам… Никога не съм се чувствал толкова добре, както сред всички ония трасиращи снаряди и ракети. Е, ако ме бяха улучили сигурно нямаше да мисля така. Но тия тъпи копелета не могат да уцелят даже кенефна чиния с пикнята си.
— Кои тъпи… хора?
— А, да речем, арабите. Не мога да кажа кои точно.
— Защо?
— Военна тайна. — Садъруейт се засмя. — Не самата операция, а само участниците.
— Защо?
Бил пак го погледна.
— Имената на пилотите, участвали в бомбардировка, никога не се разгласяват. Властите смятат, че ония с камилите ще дойдат в Америка да си отмъщават. Глупости. Но нали знаете, капитанът на бойния кораб „Вансен“ в Залива случайно свалил ирански пътнически самолет и някой поставил бомба в колата му. В Калифорния. Искам да кажа, божичко, ужасно е. За малко да убият жена му.